— Видях призраците на Зангре.
— Да.
— И не само това. Видях тъмния облак, който е надвиснал над Дома ви. Проклятието на Златния генерал, отровата, разяждаща потомците на Фонса.
— Да.
— Значи знаете за него?
— О, да.
— Виси около Орико и Сара. Изел… и висеше около Теидез.
— Да. — Тя килна глава и погледна встрани.
Казарил се сети за състоянието на шок, което беше виждал понякога да връхлита мъже по време на битка, между мига на удара и мига, когато телата им падат покосени — вместо да изпаднат в безсъзнание или дори да умрат, те продължаваха да крачат още известно време и понякога извършваха невероятни неща. Беше ли тази тиха яснота на разсъдъка същият шок, който скоро щеше да премине… дали не трябваше да се възползва от него? Или Иста никога не бе губила яснотата на разсъдъка си? „Или просто ние не сме я разбирали?“
— Орико е тежко болен. Покрай цялата тази мрачна история с проклятието, аз се сдобих с второто си зрение. Милейди, умолявам ви, кажете ми как сте разбрали вие. Какво видяхте, и кога, и как? Трябва да разбера. Защото мисля — боя се, — че на мен е дадено, възложено ми е да направя нещо. А в същото време не знам какво се очаква да направя. Дори и второто зрение не може да пробие този мрак.
Веждите й се вдигнаха нагоре.
— Мога да ви кажа истини. Не мога да ви дам разбиране. Как би могъл човек да даде нещо, което не притежава? Винаги съм казвала истината.
— Да. Сега го разбирам. — Пое си дъх да подсили куража си. — Но казвали ли сте някога цялата истина?
Тя засмука за миг долната си устна. Изучаваше го с поглед. Треперещите й ръце, които сякаш принадлежаха на някаква друга Иста, а не на тази с издяланото като от камък лице, започнаха да разгъват педантично кърпичката върху коляното й. Много бавно тя кимна. Гласът й беше толкова тих, че Казарил трябваше да наклони глава напред, за да е сигурен, че няма да пропусне някоя дума.
— Започна, когато забременях с Изел. Виденията. Второто ми зрение ту идваше, ту си отиваше. Реших, че е от бременността — някои жени се променят много, когато чакат дете. Лечителите ме убедиха, че е така, поне в началото. Виждах призраците да се носят слепешката из замъка. Виждах тъмния облак, надвиснал над Иас и над малкия Орико. Чувах гласове. Сънувах боговете, Златния генерал и Фонса, как изгаря с двамата си верни придружители в кулата. Сънувах как Шалион изгаря като кулата. След като Изел се роди, виденията престанаха. Реших, че е било някакъв пристъп на лудост, която е преминала.
Окото не може да види себе си, дори и вътрешното око. На него му беше даден Умегат, беше му дадено знание, платено от други хора и дадено му като подарък. Колко ли страх щеше да е насъбрал досега, ако го бяха оставили да търси слепешката обяснение на необяснимото?
— После забременях отново, с Теидез. И виденията отново започнаха, два пъти повече отпреди. Мисълта, че съм луда, не ми даваше мира. Едва когато заплаших да се самоубия, Иас ми призна, че това е от проклятието и че самият той знае за него. Че винаги е знаел.
И колко ли предаден би се чувствал, разбирайки, че онези, които са знаели истината, са я скрили от него и са го оставили да се лута безпомощен в лапите на необясним ужас?
— Ужасявах се при мисълта, че съм изложила двете си деца на тази страховита опасност. Молех се и се молех на боговете да развалят проклятието или да ми кажат как може да бъде развалено, или да пощадят невинните. После Майката на лятото дойде при мен, малко преди да родя Теидез. Не насън, не докато спях, а наяве, посред бял ден. Стоеше съвсем близо до мен, както вие сега, и аз паднах на колене. Можех да докосна робата й, ако бях посмяла. Дъхът й беше толкова уханен, като диви цветя сред летни треви. Лицето й беше толкова красиво, че очите ме заболяваха само като го погледнех, беше като да вдигнеш поглед към слънцето. Гласът й се лееше като музика.
Устните на Иста омекнаха — дори и сега покоят на онзи миг се върна като далечно ехо и погали лицето й, проблясък на красота като отражението на слънчеви лъчи върху тъмно море. Но веждите й пак се свъсиха и тя продължи разказа си, като се наведе напред и сянката стана, макар да изглеждаше невъзможно, още по-гъста и напрегната.
— Каза, че боговете искали да отнемат проклятието, защото то не принадлежало на този свят, било дар за Златния генерал, който той пропилял с лека ръка. Каза, че боговете може и да изтеглят проклятието обратно при себе си само чрез волята на човек, който би дал живота си три пъти за дома на Шалион.
Казарил се поколеба. Дори звукът на собственото му дишане изглеждаше достатъчен да удави тихия глас на царината. Но въпросът се надигна по своя воля към устните му, макар Казарил да се прокле, че говори като глупак: