— Ъъъ… едва ли ще приемат трима мъже да жертват живота си по веднъж всеки, нали?
— Не. — Устните й се извиха в същата странна, иронична усмивка, която не беше усмивка. — Виждам, че разбирате проблема.
— Аз… аз… не виждам обаче решението му. Някакъв номер ли е било това… пророчество?
Ръцете й се разтвориха за миг, сякаш не знаеше как точно да отговори, после отново започнаха да сгъват кърпичката.
— Казах на Иас. Той каза на лорд ди Лютез, разбира се. Иас споделяше всичко с ди Лютез, освен мен. Освен мен.
Казарил бе обзет от непреодолимо научно любопитство. Сега, когато двамата бяха другари по… бяха колеги светци или нещо подобно, му се стуваше лесно да говори с Иста. Лекотата беше налудничава, чудата, крехка, само да мигнеше и би се изпарила в небитието, и все пак… светец на светец и душа на душа, за този кратък миг интимността им беше по-странна и по-извисена от интимността между двама влюбени. Започваше да разбира защо Умегат се беше увличал така жадно по разговорите им.
— Какви всъщност бяха отношенията между двамата?
Тя сви рамене.
— Били са любовници още преди да се родя. Коя бях аз да ги съдя? Ди Лютез обичаше Иас. Аз обичах Иас. Иас ни обичаше и двамата. Той се опитваше толкова упорито, изстискваше и последната капка грижа от сърцето си, а трябваше да понася и товара на всичките си мъртви братя и на баща си Фонса. Беше се износил почти до смърт от усилията си да оправи нещата, а всичко отиваше на зле и все по на зле.
Тя се поколеба и млъкна, а Казарил с ужас си помисли, че неволно е направил нещо, с което е сложил край на изповедта й. Но тя, изглежда, бе събирала… не мислите си, а кураж в сърцето си… защото продължи, още по-бавно:
— Вече не помня на кого точно му хрумна. Седяхме една нощ, тримата, след като Теидез се роди. Аз все още виждах тогава. Знаехме, че и двете ни деца са заразени с онова черно нещо, както и бедният Орико. „Спасете децата ми“, извика Иас, удари чело в масата и се разплака. „Спасете децата ми!“ И лорд ди Лютез каза: „Заради любовта, която изпитвам към теб, ще опитам. Ще жертвам живота си“.
Казарил прошепна през стегнато гърло:
— Но как, богове пет?
Главата й отскочи назад.
— Обсъждахме стотици варианти — как може да се убие един човек и после да го върнеш към живот и после пак да умре? Невъзможно, на пръв поглед. Накрая се спряхме на удавянето като най-вероятно. Нанася най-леки физически увреждания, а и се разказваха немалко истории за хора, съживени след удавяне. Ди Лютез замина в провинцията да разследва няколко такива случая, да разбере каква е тайната.
Дъхът на Казарил изскочи шумно, сякаш някой го беше ударил с юмрук в корема. „Удавяне, богове!“ И най-хладнокръвно при това… сега и неговите ръце трепереха. Тя продължи, тихо и неумолимо:
— Заклехме един лечител да пази тайна и слязохме в занданите на Зангре. Ди Лютез се остави да го съблечем и да го вържем, пристегнахме ръцете и краката му, така че да не може да мърда, и го провесихме с главата надолу над един резервоар с вода. После го спуснахме. И го вдигнахме, когато спря да се гърчи…
— Беше умрял, нали? — тихо попита Казарил. — Значи обвинението в държавна измяна е било…
— Умря, наистина, но не за последен път. С огромни усилия успяхме да го съживим.
— О!
— Да, но наистина действаше! — Ръцете й се стиснаха до побеляване. — Можех да го почувствам, да го видя, като пукнатина в проклятието! Но ди Лютез… смелостта му изневери. Следващата нощ отказа да се подложи на второто потапяне. Крещеше, че се опитвам да го убия от ревност. Тогава двамата с Иас… направихме грешка.
Казарил усещаше какво ще последва. И да затвореше очи, пак щеше да го види. Насили ги да останат отворени и вперени в лицето й.
— Втория опит направихме насила. Той пищеше и плачеше… Иас се разколеба, аз извиках: „Трябва да го направим! Мисли за децата!“ Но когато го извадихме, той беше мъртъв и нито сълзите ни, нито молитвите успяха да го съживят. Иас беше сломен. Аз — отчаяна. Вътрешното зрение ми беше отнето. Боговете отвърнаха лицата си от мен…
— Значи обвинението в измяна е било фалшиво. — „Повече от фалшиво!“
— Да. Лъжа, която да прикрие греховете ни. И да обясни смъртта му. — Тя си пое шумно дъх. — Но на семейството беше позволено да наследи състоянието му — нищо не беше отнето.
— Освен репутацията му. И честта му. — Чест, която гордият ди Лютез бе ценил повече от всичко друго, дори богатството и славата си бе ценил само като външно отражение на същата тази чест.
— Бяхме изпаднали в паника, а после нямаше как да оттеглим обвинението. Мисля, че за това Иас съжаляваше най-много през месеците, които последваха. Той не пожела да опитаме отново, не искаше да потърси друг доброволец. Защото саможертвата трябваше да е доброволна, убийството нямаше да свърши работа, нужен беше човек, който да пристъпи напред по своя воля, с широко отворени очи. Иас се затвори в себе си и умря от скръб и чувство на вина… — ръцете й опънаха омачканата коприна почти до скъсване, — като ме остави с две малки деца, които не можех да защитя от това… черно… нещо… — Пое си дъх, гърдите й се надигнаха. Но не се плъзна към истерията, както се опасяваше Казарил, напрегнал мускули да скочи и да повика придворните й дами. Когато дишането й се забави, той си позволи да се отпусне отново. — А вие — накрая каза тя. — Боговете са ви докоснали?