— Аз… аз съм си просто Казарил, милейди! Не съм никакъв ди Лютез, сигурен съм. Не съм гениален, нито богат или силен. Нито пък красив, боговете са ми свидетели. Нито смел, макар че се бия, когато съм изправен до стената.
Тя махна нетърпеливо.
— Махни всички тези вънкашности — съблечен, гол, провесен с главата надолу, той все така светеше. Верен. До смърт. Само че… не и до втората смърт. Нито до трета.
— Аз… вижте, това е някаква лудост. Не по този начин смятам да разваля проклятието, уверявам ви. — Богове пет, удавяне, как ли пък не. — Имам други планове как да отърва Изел от него.
Очите й се впиха търсещо в неговите, все със същата плашеща, свирепа настойчивост.
— Значи боговете са ти говорили?
— Не. Водя се от логиката.
Тя най-после го пусна, за негово облекчение, и се облегна назад; веждите й се сбраха в недоумение.
— Логика? В това?
— Сара — а и вие — сте се свързали с дома Шалион и с проклятието чрез браковете си. Мисля, че Изел може да избяга от него, пак чрез брака си. Това спасение не можеше да помогне на Теидез, но сега… тръгнал съм за Ибра, където ще се опитам да уредя женитбата на Изел с новия наследник, царевич Бергон. Ди Жиронал ще се опита да ми попречи, защото този брак би сложил край на властта му в Шалион. Изел смята да се изплъзне от ръцете му, като придружи кортежа с тялото на Теидез до Валенда, където да го погребат. — Казарил й разказа подробно за плана на Изел да се измъкне от Кардегос и после да се срещне с Бергон във Валенда.
— Може би — промълви Иста. — Може би…
Не беше сигурен какво има предвид тя. Все още го гледаше със същия крайно смущаващ поглед.
— Майка ви — каза той. — Знае ли тя за всичко това? За проклятието, за истината около смъртта на ди Лютез?
— Опитах се да й кажа, навремето. Тя реши, че съм луда. Не е толкова лошо да те смятат за луд, между другото. Има си своите предимства. Не се налага да взимаш решения. Какво да ядеш, какво да обличаш, къде да ходиш… кой да живее, кой да умре… Може и сам да опитате, ако ви се прииска. Само кажете истината. Кажете на хората, че сте бременен с един демон и един призрак, че имате тумор, който ви ругае всяка нощ, и че боговете направляват стъпките ви, и вижте какво ще стане. — Гърленият й смях не извика усмивка на лицето му. Устните й се изкривиха. — Не се стряскайте толкова, лорд Казарил. Ако разкажа на други историята ви, ще трябва само да отречете и мен ще ме сметнат за луда, не вас.
— Аз… мисля, че достатъчно са отричали думите ви, милейди.
Тя прехапа устни и погледна встрани. Тялото й затрепери. Казарил се размърда и си спомни за дисагите, които лежаха до хълбока му.
— Изел ви написа писмо, едно на вас и едно на баба си, и ми поръча да ви ги предам. — Той бръкна в дисагите, извади пакета с писмата и подаде на Иста нейното. Ръцете му трепереха от умора и глад. И от други неща. — По-добре да ида да се измия и да хапна нещо. Докато провинкарата се върне, току-виж съм се привел в приличен вид.
Иста притисна писмото към гърдите си.
— Кажете на дамите ми да дойдат. Мисля да си полегна. Вече няма причина да будувам…
Казарил вдигна рязко глава.
— Изел. Изел е причина да будувате.
— А. Да. Остава още един заложник. После ще мога да заспя завинаги. — Наведе се напред и го потупа успокоително по рамото. — А засега просто ще поспя тази нощ. Толкова съм уморена. Май изживях траура и изплаках сълзите си предварително и сега не са ми останали сили да скърбя. Изпразнена съм.
— Разбирам, милейди.
— Да, наистина разбирате. Колко странно.
Казарил протегна внимателно ръка към пейчицата, оттласна се и отиде да извика разплаканите придворни дами. Иста стисна зъби да изтърпи прекомерното им внимание.
След като се изми, преоблече се и хапна топла храна, Казарил се почувства много по-добре физически, макар че умът му още се гърчеше от разговора с Иста. Когато слугите го оставиха да изчака връщането на провинкарата в малкия й тих салон в новата сграда, той с благодарност се възползва от възможността да подреди мислите си. В красивата камина весело припукваше огън, запален специално за него. Казарил отпусна схванатото си тяло в отрупания с възглавнички стол на провинкарата, заотпива от силно разреденото вино и се опита да не заспи. Старата дама едва ли щеше да се прибере много късно.
И наистина, не след дълго тя се появи, придружена от братовчедка си лейди ди Хюелтар и от сериозния сер ди Ферей. Беше облечена празнично, в зелен сатен и кадифе, отрупана с бижута, но само един поглед към посивялото й лице стигаше на Казарил да разбере, че лошата вест вече й е била съобщена от някой развълнуван прислужник. Казарил се изправи и се поклони.