— Това е най-шантавото от всичко. Та тя е още момиченце! Вярно, че винаги е била по-умна от бедния Теидез. Къде им е бил умът на всички богове на Шалион, да сложат такова дете на трона в Кардегос!
Казарил рече тихо:
— Може би са имали предвид, че възстановяването на Шалион е дело за цял един живот и никой на моите или вашите години не би доживял да го завърши.
Тя изсумтя.
— Самият ти си кажи-рече дете. Светът е захвърлен в ръцете на деца, а се чудим защо всичко върви наопаки. Така… така. Утре ни чака доста работа. Богове пет, Казарил, върви да поспиш, макар че самата аз едва ли ще успея и да мигна. Видът ти е като на позатоплен труп, а нямаш моите години за оправдание.
Той стана вдървено и се оттегли с поклон. Изблиците на бясна енергия на провинкарата бяха крехки. Само с усилията на всичките й приближени можеха да предотвратят прекомерното й изтощение, което беше опасно на нейната възраст. Завари притеснената лейди ди Хюелтар да чака в съседната стая и я прати да се погрижи за братовчедка си.
Дадоха му старата му студена стая за знатни гости в главната кула. Той се мушна признателно между затоплените чаршафи. От години не се беше чувствал така — сякаш се е прибрал вкъщи след дълго отсъствие. Макар че новите му очи виждаха по странен начин познатите места — светът се променяше с промяната у него, отново и отново, и не му оставяше нито едно място, където да се отпусне напълно.
Дондо, с цялото си шутовско призрачно великолепие, почти не успя да смути съня му тази нощ. Беше се превърнал в рутинна опасност и като такава вече не го ужасяваше. Нови страхове обладаваха мислите на Казарил.
Споменът за ужасяващата надежда в очите на Иста стапяше куража му. Както и мисълта, че утре ще се метне на гърба на кон, който с всяка своя стъпка ще го отнася все по-близо до морето.
22.
След като напуснаха Валенда, Казарил със съжаление се отказа от смените в пощенските станции на канцлерството, но трябваше да ги жертва в полза на секретността. Глупаво би било да поднесе на ди Жиронал маршрута и целта на пътуването си черно на бяло. Въоръжени с препоръчителното писмо на Пали, тримата сменяха конете в местните палати на ордена на Дъщерята. В подножието на планините по западната граница им се наложи да се пазарят с един местен търговец на коне за яки и издръжливи мулета, които да ги прекарат през проходите.
Човекът явно беше натрупал цяло състояние, одирайки кожите на закъсали пътници. Ферда огледа предложените им животни и каза възмутено:
— Това има възпаление на дробовете. А ако онова там няма тумор на надкостницата, милорд Каз, ще ви изям шапката! — И двамата с търговеца на коне подхванаха разгорещен спор.
Казарил, капнал от умора и обладан от единствената мисъл, че никак не му се иска да прехвърли крак през гърба на кое да е животно, без значение дали е окуцяло от шап, или не, някъде през следващите хиляда години, най-накрая се отблъсна от оградата и влезе в заграждението. Мина през табуна преживящи коне и мулета, разтревожени от подбраните набързо и също толкова бързо отхвърлени техни побратими, разпери ръце и затвори очи.
— Ако е волята ти, Богиньо, дай ни три свестни мулета.
Нещо го побутна по хълбока и той отвори очи. Едно муле с бистри кафяви очи го гледаше любопитно. Още две си пробиха път, като мърдаха дългите си уши. Най-високото, тъмнокафяво с кремава муцуна, положи брадичка на рамото му и изпръхтя доволно, като оплю цялата близка околност.
— Благодаря ти, Богиньо — промърмори Казарил. И по-високо каза: — Добре. Следвайте ме. — Тръгна обратно през разораната от копита кал към портата. Трите мулета го последваха, като душеха заинтригувано въздуха.
— Ще вземем тези трите — каза той на търговеца, който също като Ферда, беше млъкнал и го зяпаше със зинала уста.
Търговецът пръв си възвърна дар словото.
— Но… но тези са най-добрите ми животни!
— Да. Знам. — Той се измъкна от заграждението и остави търговеца да натиска портата пред трите мулета, които упорито се опитваха да го последват, като бутаха дъските и пръхтяха. — Ферда, разберете се за цената. Аз ще ида да полегна в онази прекрасна купа сено.
Неговото муле се оказа здраво, стабилно и отегчено. Нямаше нищо по-добро за тези коварни планински пътечки, ако питаха Казарил, от едно отегчено муле. Жребците с горещ нрав, които Ферда харесваше заради високата им скорост по равното, нямаше да се справят по-бързо по тези спиращи дъха стръмнини, а склонността им да отскачат нервно встрани при всеки по-силен шум ги правеше опасни в теснините. А и бавният ход на мулето не разбъркваше корема на Казарил. Макар че щом богинята беше дала на светеца си мулета, не му беше ясно защо не се беше погрижила и за по-добро време.