Царевичът грабна ръцете му и ги целуна.
— Къде изчезна? Останах на легло една седмица, след като ме доведоха у дома, а когато най-накрая пратих хора да те търсят, ти беше изчезнал. Открих други мъже от кораба, но теб не можах, и никой не знаеше къде си отишъл.
— Аз също бях болен, в болницата на Майката тук, в Загосур. После, ъъъ, тръгнах за Шалион.
— Тук! Бил си тук през цялото време! Ще си умра от яд. Ах! Но аз пратих хора да търсят из болниците — как са могли да те пропуснат? Реших, че си умрял от раните си, толкова бяха страшни.
— А аз бях сигурен, че трябва да е умрял — бавно рече Лисицата, който бе наблюдавал размяната на реплики с неразгадаеми очи. — Щом не дойде да си прибере огромния дълг, който имаме към него.
— Аз не знаех… кой сте, царевич Бергон.
Сивите вежди на Лисицата се стрелнаха нагоре.
— Наистина ли?
— Да, татко — побърза да потвърди Бергон. — На никого не казах кой съм. Използвах галеното име, с което ме наричаше мама, когато бях малък. Прецених, че ще е по-опасно да обявя кой съм, отколкото да остана анонимен. — И добави към Казарил: — Когато наемниците на покойния ми брат ме отвлякоха, не казаха на рокнарийския капитан кой съм. Мисля, че са искали да умра на галерата.
— Постъпили сте глупаво, като сте скрили истинската си самоличност, царевич — сгълча го Казарил. — Рокнарийците със сигурност щяха да поискат откуп за вас.
— Да, огромен откуп, както и политически отстъпки от страна на баща ми, без съмнение, ако бях позволил да ме вземат за заложник под истинското ми име. — Бергон вдигна решително брадичка. — Не. За нищо на света не бих им се предал по своя воля, за да си разиграват игричките.
— Така — каза Лисицата със странен глас, впил поглед в Казарил, — значи сте жертвали себе си, за да спасите от поругаване не царевича на Ибра, а някакво обикновено момче.
— Обикновен роб. Милорд. — Казарил помръдна устни, като гледаше как Лисицата се опитва да реши дали това го прави герой, или глупак.
— Чудя се къде ли ви е бил умът.
— По онова време не бях съвсем с ума си — призна Казарил. — Гребях на разни галери още откакто ме продадоха като военнопленник след падането на Готоргет.
Лисицата примижа.
— О? Значи сте онзи Казарил, а?
Казарил се поклони леко в потвърждение, като се чудеше какво ли е чул царинът на Ибра за онази безплодна кампания, и тръсна туниката си. Бергон побърза да му помогне и той отново се озова с дреха на гърба си. Казарил откри, че е обект на изумени погледи от страна на всички присъстващи, включително Ферда и Фойкс. Кривата му усмивка с мъка удържа напиращия налудничав смях, макар че под този смях къкреше новоизлюпен ужас, който дори не смееше да назове. „Откога вървя по този път?“
Извади последното писмо и се поклони по-дълбоко на царевич Бергон.
— Както потвърждава документът у почитаемия ви баща, дойдох тук от името на една горда и красива дама и дойдох не само при него, но и при вас. Наследницата на Шалион моли за ръката ви. — Подаде запечатаното послание на стреснатия Бергон. — С това оставям царевна Изел да се обърне лично към вас, което тя е напълно способна да направи, благодарение на изключителната си интелигентност, поради естественото си право и заради богоугодната си цел. След като го прочетете, имам да ви кажа още много неща, царевич.
— Нямам търпение да ви изслушам, лорд Казарил. — След като обходи с напрегнат поглед залата, Бергон се дръпна до една от остъклените врати, счупи печата и погълна на един дъх писмото. Устните му увиснаха от изумление.
Изумление се плъзна и по устните на Лисицата, макар това да не ги смекчи и на йота. Казарил не се съмняваше, че умът на царина препуска в галоп. Колкото до собствения му ум, не му оставаше друго, освен да се моли да му поникнат крила.
Разбира се, Казарил и придружителите му бяха поканени да обядват в замъка. Слънцето отиваше към залез, когато Казарил и Бергон излязоха да се поразходят по плажа под крепостта. Едва ли би му се предоставила по-добра възможност за личен разговор, помисли си Казарил, и даде знак на двамата ди Гура да изостанат няколко крачки назад. Ръмженето на морето приглушаваше звука на гласовете им. Няколко бели чайки кръжаха с крясъци, които не отстъпваха по пронизителност на гарванов грак, и току се спускаха върху мокрия пясък да разчовъркат с човки миризливите дребни гадинки, изхвърлени от прибоя, и Казарил изведнъж се сети, че тези морски лешояди със студени златисти очи са свещени за Копелето в Ибра.
Бергон също даде знак на собствения си тежковъоръжен ескорт да изостане назад, макар че не отвори дума да ги отпрати обратно в крепостта. Тези прераснали в навик предпазни мерки напомниха още веднъж на Казарил, че гражданската война тук е приключила съвсем наскоро и че самият Бергон е бил както пионка, така и играч в тази опасна игра. Пионка, която, по всичко личеше, беше изпълнила вече задачата си.