Молитвата, помисли си той, докато се надигаше да тръгне към изхода, беше като да местиш единия крак пред другия. Което пак си беше движение.
23.
В последния момент, след като беше постигнато съгласие по принципните въпроси, договорът беше написан в няколко екземпляра с прекрасен калиграфски почерк, подписан от всички заинтересувани страни и техните свидетели и подпечатан, въпросите от практически характер едва не се превърнаха в камъчето, което да обърне колата. Лисицата, не без основание, ако питаха Казарил, се възпротиви на идеята да прати сина си в Шалион при такива слаби гаранции за личната му сигурност. Но след изтощителната гражданска война царинът не разполагаше нито с хората, нито с парите, необходими да свика голяма военна сила, която да охранява Бергон, а на Казарил не му се искаше да вкарва чужди войски в Шалион, дори и по празничен повод като този. Дебатите им се разгорещяваха все повече, докато Лисицата, засрамен от напомнянето, че дължи на Казарил живота на сина си, не започна да се измъква от молбите му за аудиенция по начин, който твърде силно му напомняше за Орико.
Казарил получи първото си кодирано писмо от Изел, препредадено по куриерите от ордена на Дъщерята, които той беше разставил в готовност по маршрута им към Ибра. Писмото беше написано само четири дни, след като беше напуснал Кардегос, и беше съвсем кратко, колкото да го информира, че прощалната церемония на Теидез е преминала без инциденти и че Изел ще потегли от столицата същия следобед с погребалния кортеж за Валенда. Отбелязваше с неприкрито облекчение: „Молитвите ни бяха чути — свещените животни показаха, че Синът на есента все пак е приел душата му. Моля се да намери покой в компанията на бога“. И добавяше: „По-големият ми брат е жив, възвърна си и зрението на едното око. Но е все така много подпухнал. Не излиза от стаята си, на легло е“. Уведомяваше го и за следното: „Нашият враг уреди две от племенниците си за мои придворни дами. Няма да мога да пиша често. Нека Дамата ускори успеха на мисията ви“.
Казарил напразно плъзгаше поглед по писмото за послеслов от Бетриз и за малко щеше да го пропусне, ако не се беше сетил да обърне листа. Миниатюрни цифри с нейния почерк се нижеха полускрити под напукания восък на печата. Казарил изчегърта с нокът остатъците. Разкрилите се отдолу цифри го препратиха към една страница в края на книгата, където беше една от най-лиричните молитви на Ордол — пламенна молба за здравето на любимия, заминал на далечен път. Колко години — десетилетия — бяха минали, откакто някой се беше молил за него така? Дори не можеше да е сигурен, че посланието е предназначено за неговите очи, а не само за тези на боговете, но въпреки това допря дребния тайнопис до петте свещени точки, като го задържа малко по-дълго на устните си, преди да излезе от стаята си, за да потърси Бергон.
Показа лицевата страна на писмото на царевича, който остана очарован от системата на тайнописа му. Казарил състави кратка бележка, която да информира Изел за успеха на мисията му, а Бергон, с език между зъбите от усърдие, лично шифрова първото си послание до годеницата си, което да замине с бележката на Казарил.
Казарил запресмята дните наум. Не беше възможно ди Жиронал да няма шпиони в двора на Ибра. Рано или късно присъствието му тук щеше да бъде докладвано в Кардегос. Колко скоро? Щеше ли ди Жиронал да се досети, че преговорите, водени от Казарил от името на царевната, са се увенчали толкова скоро с успех? Щеше ли да задържи Изел, щеше ли да се досети за следващия ход на Казарил, щеше ли да се опита да пресрещне Бергон на влизане в Шалион?
След няколко дни на безрезултатни опити да се добере до Лисицата, за да обсъдят въпроса за сигурността на царевича, Казарил, споходен от неочаквано вдъхновение, прати Бергон сам да се оправя с баща си. От такъв пратеник Лисицата нямаше как да избяга, дори и в личните си покои. Бергон беше млад и енергичен, мисълта за бъдещата булка подклаждаше въображението му, а Лисицата беше стар и уморен. За зла участ, или за добра, от гледната точка на Казарил, един град в Южна Ибра от бившата фракция на Наследника вдигна бунт заради някакъв провал в преговорите и Лисицата се видя принуден да събере войска, която да го потуши. Изнервен до крайност от дилемата, разкъсван между големите си надежди и вледеняващия го страх за единствения му жив син, Лисицата остави на Бергон сам да вземе решение.
А решителност, както се оказа, на Бергон определено не му липсваше. Царевичът моментално прие плана на Казарил да пътуват с минимален ескорт и под чужда самоличност през потенциално опасните земи между ибрийската граница и Валенда. За ескорта Бергон избра, освен Казарил и братята ди Гура, само още трима близки свои приятели — двама млади ибрийски благородници, ди Тажил и ди Самбюер, както и малко по-възрастния марш ди Сулд.