Ентусиазираният ди Тажил предложи да пътуват като група ибрийски търговци, тръгнали за Кардегос. Казарил настоя всички мъже, които ще тръгнат с царевича, както благородниците, така и слугите, да боравят добре с меча. Групата се събра само ден след решението на Бергон, тайно, или така поне се надяваше Казарил, в едно от именията на ди Тажил край Загосур. Оказа се, че групата не е чак толкова малка — заедно със слугите се събираха над десет конници плюс няколко товарни мулета. В добавка слугите водеха четири прекрасни бели ибрийски планински понита, които щяха да бъдат подарък за годеницата на Бергон, а междувременно щяха да служат като животни за смяна.
Потеглиха в приповдигнато настроение. Придружителите им явно смятаха, че им предстои страхотно и благородно приключение. Бергон беше по-трезв и замислен, което се хареса на Казарил. Той, от своя страна, се чувстваше сякаш е повел група деца към пещера с чудовища. В случая на Бергон поне не слепешката. Което беше повече, отколкото боговете бяха направили за него, мрачно си помисли Казарил. Зачуди се дали не е възможно проклятието да го подвежда и да ги води към война, вместо към спасение. И ди Жиронал сигурно не беше бил корумпиран в началото на кариерата си.
Понеже скоростта им се определяше от бавните товарни мулета, пътуването не беше толкова болезнено за изстрадалото му тяло, колкото бясната им езда към Загосур. Изкачването от крайбрежието до подножието на Зъбите на Копелето им отне цели четири дни. Там го посрещна друго писмо от Изел, написано две седмици след заминаването му от Кардегос. Пишеше, че Теидез бил погребан с необходимата тържественост във Валенда, а планът й да остане там се увенчал с успех, под претекст, че удължава визитата си по молба на покрусените си майка и баба. Ди Жиронал трябвало да се върне в Кардегос, след като пристигнал куриер с вестта, че състоянието на Орико се влошило. За жалост, оставил във Валенда не само двете си племеннички-шпионки, но и няколко роти войници, които да охраняват новата Наследница на Шалион. „Обмислям как да постъпя с тях“, пишеше Изел и от начина, по който бе избрала да се изрази, на Казарил му настръхна косата. Беше включила и лично писмо до Бергон, което Казарил му предаде неотворено. Бергон не му довери съдържанието му, но често се усмихваше, докато разлистваше страниците на Ордол, за да го разшифрова, привел глава близо до свещите в задушната им стая в крайпътния хан.
Провинкарата беше включила и свое писмо, в което съобщаваше окуражителната новина, че Изел е получила обещания за подкрепа за ибрийската й сватба не само от вуйчо си, провинкара на Баошия, но от още трима провинкари. Бергон щеше да си има защитници, когато пристигнеше.
Когато Казарил му показа писмото на провинкарата, Бергон кимна решително.
— Добре. Продължаваме.
Въпреки това им се наложи да се забавят, когато същата вечер обезкуражени пътници, минали по същия път преди тях, се върнаха в хана с новината, че проходът е затворен от снежни преспи. След като се консултира с картата и със собствените си спомени, Казарил поведе групата на север, към един по-висок и не толкова популярен сред пътниците проход, за който се говореше, че още не е затворен от снега. Отклонението им коства още един ден езда. Два от конете си разтегнаха сухожилията при изкачването. Когато наближиха вододела, марш ди Сулд, който твърдеше, че се чувства по-удобно на корабната палуба, отколкото върху конски гръб, и който от сутринта се беше умълчал, внезапно се наведе от седлото си и повърна.
Групата спря на планинската пътека. Казарил, Бергон и Ферда обсъждаха как да постъпят, а обикновено остроумният ди Сулд бъбреше смутени и обезпокоително несвързани извинения.
— Дали да не спрем и да запалим огън, за да се постопли? — разтревожено попита царевичът и огледа голите зъбери.
Казарил, самият той превит на две, отвърна:
— Замаян е като човек с висока температура, но не пари. Отраснал е на морския бряг. Мисля, че не е инфекция, а една планинска болест, която понякога хваща родените в ниското. И в двата случая ще е по-добре да се махнем възможно най-бързо от тази студена скалиста пустош.
Ферда го изгледа изпод вежди и попита:
— А вие как сте, милорд?
Бергон също го изгледа загрижено, свъсил вежди.
— И да спрем тук, няма да се почувствам по-добре. Давайте да продължаваме.
Яхнаха отново конете, като Бергон гледаше да язди близо до ди Сулд, поне където пътеката го позволяваше. Пребледнелият маршал стискаше лъка на седлото си с мрачна решителност. След половин час Фойкс дръпна безмълвно юздите на коня си и посочи купчина камъни, които бележеха границата между Ибра и Шалион. Компанията се ободри и спря, колкото да добави няколко камъка, както повеляваше традицията. После започна спускането, по-стръмно и от изкачването. Състоянието на ди Сулд не се влошаваше, което успокои Казарил, че е познал с диагнозата си. Самият той не се почувства по-добре, но пък и не го беше очаквал.