— Има стрелец — прошепна той. — Прикрий се зад някое муле.
Призраците се стрелкаха из двора и му сочеха прикрити мъже зад каци и купчини боклук, в сенките на обора и причакващи ги току зад вратите на сградата. Казарил промени първоначалната си оценка за шансовете им. Прошареният мъж даде знак на един от хората си и портата се затвори с трясък зад новодошлите. Казарил се завъртя на седлото си и мушна ръка в една от дисагите. Пръстите му докоснаха коприна, после и хладната, полирана повърхност на кръгли мъниста — не беше заложил Дондовите перли в Загосур, защото цената там, близо до морето, беше неизгодна. Измъкна ръката си и издърпа показно бляскавия наниз. Завъртя го над главата си и скъса кордата с палец. Перлите изхвръкнаха една след друга и се посипаха по плочите на двора. Стреснатите наемници се разсмяха и хукнаха да ги гонят.
Казарил отпусна ръка и извика:
— Бий!
Прошареният командир, явно сам канил се да даде същата команда, зяпна в изумление. Хората на Казарил първи изтеглиха мечовете си и се нахвърлиха върху изненадания враг. Казарил скочи тромаво от коня си миг преди една стрела да се забие в седлото. Конят му се изправи на задните си крака и хукна нанякъде, докато той напразно се опитваше да извади меча си.
Фойкс, благословен да е, беше успял да опъне лъка си, преди да се разрази хаосът от крещящи мъже и подплашени животни. Един от мъжките призраци се стрелна покрай вътрешното око на Казарил и му посочи към нечий неясен силует, покрадващ се по покрива на портала. Казарил потупа Фойкс по рамото и извика:
— Там горе!
Фойкс пусна стрелата точно когато вторият стрелец се показа и Казарил можеше да се закълне, че разлютеният призрак се опита да я насочи. Тя прониза дясното око на стрелеца и го повали на място. Фойкс приклекна и сложи на тетивата нова стрела.
Казарил се обърна да си потърси враг и откри, че един вече го е потърсил. Откъм вратата на крепостта, с изваден меч, го връхлиташе една стряскащо позната фигура — сер ди Жоал, подлогата на ди Жиронал, когото Казарил за последно беше видял в Кардегос. Казарил вдигна меча си точно навреме да посрещне първия удар на ди Жоал, който сякаш беше събрал в себе си цялата му злоба. Червата му се размърдаха, свиха се в спазъм, после се преплетоха, причинявайки му разкъсваща болка, докато двамата обикаляха в кръг, търсейки пролука в отбраната на противника. После ди Жоал се хвърли напред.
Мъчителната болка в корема изцеди силата от ръката на Казарил и почти го преви на две. Той едва успя да отбие атаката, а за контраатака и дума не можеше да става. С периферното си зрение мерна призрака на жената да се навива плътно около себе си. Тя — или беше някоя от перлите? — или и двете заедно, някак успя да се пъхне под ботуша на ди Жоал. Ди Жоал залитна внезапно напред, като махаше с ръце да възстанови равновесието си. Върхът на Казариловия меч се вряза в гърлото му и се спря в костите на врата.
Ръката на Казарил се разтърси силно и треморът тръгна нагоре към рамото му. Не само коремът му, а цялото му тяло сякаш се стегна на възли от непоносима болка, очите му се премрежиха и угаснаха. Вътре в него Дондо крещеше победоносно. Демонът на смъртта се надигна като вихрен огън зад очите му, нетърпелив и неумолим. Казарил се разтресе конвулсивно и повърна. Когато се преви, загубил контрол над тялото си, мечът му политна настрани, преряза кръвоносните съдове по шията на противника му и ди Жоал се срина в локва кръв.
Казарил бе паднал на ръце и колене върху ледените плочи. Мечът му, изплъзнал се от изтръпналата му до безчувственост ръка, все още звънтеше тихо. Той трепереше толкова силно, че не можеше да стане. Устата му се пълнеше с кисела слюнка и той се изплю с отвращение. Кръвта на ди Жоал по върха на меча му вдигаше пара и бавно почерняваше. Нови напъни за повръщане присвиха подутия му, пулсиращ корем.
Там някъде Дондо виеше в безсилен бяс, после крясъците му започнаха да губят силата си и бавно се смениха с мълчание. Демонът се оттегли като дебнеща котка в корема му, нащрек. Казарил сви и отпусна ръка, колкото да се убеди, че все още владее собственото си тяло.
Така. Демонът на смъртта не се интересуваше чии души пълнят ведрата му, стига да са две. На Казарил и на Дондо, на Казарил и на някой друг убиец — или жертва; не беше съвсем сигурен за това или дали въобще има значение при тези обстоятелства. Дондо явно се беше надявал да се вкопчи в тялото му, докато душата му излита, уловена във ведрото на демона. И докато остава, така да се каже, във владение. Изглежда, целите на Дондо и тези на демона не се покриваха напълно. Демонът щеше да е доволен, ако Казарил умре, без значение как. Дондо жадуваше убийство.