Проснат без сили на камъните, облян в сълзи, които се процеждаха неумолимо през затворените му клепачи, Казарил най-сетне осъзна, че врявата е утихнала. Нечия ръка го докосна по лакътя и той потръпна стреснато. Разстроеният глас на Фойкс долетя до ухото му:
— Милорд? Милорд, ранен ли сте?
— Не… не съм ранен — изломоти с мъка Казарил. Примигна; гърдите му свиреха от усилието да си поеме дъх. Протегна ръка към меча си и бързо я дръпна — върховете на пръстите му горяха. Стоманата беше гореща на пипане. Ферда се появи от другата му страна и двамата братя го издърпаха да стане. Той се олюля, целият разтреперан от закъсняла реакция.
— Сигурен ли сте, че сте добре? — попита подозрително Ферда. — Онази тъмнокоса дама в Кардегос ни заплаши, че царевната ще заповяда да ни отрежат ушите, ако не ви върнем жив при нея.
— Да — потвърди Фойкс, — а после тя щяла да одере остатъка от кожите ни и да ги опне на барабан.
— Кожите ви са в безопасност, поне засега. — Казарил отри очите си, които не преставаха да сълзят, и се огледа. Един коняр с войнствен вид и гол меч пазеше няколко наемници, проснати по очи върху плочите. Трима други бандити седяха облегнати на стената на обора и стенеха окървавени. Друг слуга влачеше трупа на мъртвия стрелец.
Казарил огледа смръщено ди Жоал, който лежеше в краката му. Не бяха си разменили и дума по време на кратката си схватка. Искрено съжаляваше, че беше прерязал лъжливото гърло на негодника. Присъствието му тук говореше за много неща, но не доказваше нищо. Ди Жиронал ли го беше пратил, или ги беше нападнал на своя глава?
— Водачът им — къде е? Искам да го разпитам.
— Ей там, милорд — посочи Фойкс. — Но се боя, че няма да може да ви отговори.
Бергон тъкмо се надигаше след огледа на нечие неподвижно тяло — уви, тялото беше на прошарения „кастелан“. Ферда каза смутено, сякаш се извиняваше:
— Биеше се с хъс и отказа да се предаде. Беше ранил вече двама от конярите ни, така че накрая Фойкс го свали с една стрела.
— Дали наистина е бил кастелан тук, милорд? — добави Фойкс.
— Не.
Бергон се приближи към него с меча си в ръка и го огледа разтревожено от главата до петите.
— Какво ще правим сега, Каз?
Призракът на жената, като че ли малко поуспокоен, му махаше да се приближи към портите. Един от мъжките призраци го призоваваше също толкова настоятелно към вратите на сградата.
— Аз… идвам, ей сега.
— Какво? — попита Бергон.
Казарил откъсна поглед от онова, което беше видимо единствено за вътрешното му зрение.
— Заключете ги в обора — кимна той към капитулиралите противници — и оставете някой да ги пази. И здравите, и ранените заедно, засега. Ще се погрижим за пострадалите, след като се погрижим за нашите хора. После пратете хора да огледат крепостта, в случай че още някой се е скрил и дебне в засада. Или… или някой друг. Да се крие. Или… каквото и да е. — Погледът му се върна към портата, откъдето мержелеещият се силует на жената му махна отново. — Фойкс, вземи си лъка и меча и ела с мен.
— На трябва ли да вземем повече хора, милорд?
— Не, не мисля…
Като остави Бергон и Ферда да ръководят разчистването, Казарил най-накрая тръгна към портата. Фойкс го последва и зяпна объркано, когато Казарил, без да се поколебае и за миг, свърна по една пътечка през боровете. Скоро крясъците на гарваните започнаха да се чуват по-отчетливо. Казарил призова куража си. Пътеката ги изведе на ръба на стръмна клисура.
— Копелето да ми е на помощ! — прошепна Фойкс, свали лъка си и плъзна уплашено ръка по петте религиозни точки — чело, устни, пъп, слабини, сърце.
Бяха намерили телата.
Бяха захвърлени на бунището, претърколени през ръба на дълбоката пукнатина върху трупалата се с години купчина боклук от кухнята и обора. Един по-млад мъж и двама по-стари. В този селски район беше трудно да различиш господаря от слугата по облеклото, защото всички носеха практични работни дрехи от кожа и вълна. Жената, пълна, грозновата и на средна възраст, беше съблечена гола, както и момчето, около петгодишно. И двамата носеха следи от проявите на нечий черен хумор. И насилничество, най-вероятно. Мъртви от около ден, прецени Казарил по пораженията, които бяха успели да нанесат гарваните. Призракът на жената хлипаше тихичко, а детският призрак се беше вкопчил в нея и плачеше. Значи не бяха отхвърлени от боговете души, а просто отделени от телата си и объркани от застигналата ги смърт, неспособни да намерят пътя си без подходящите ритуали.