— Мисля, че хората на ди Жоал щяха да ни кажат за тях, преди да сме приключили с разпита им. — Казарил се намръщи. — И това щеше да е само едно от нещата, които смятам да изтръгна от тях.
Заловените наемници, под принудата, която Казарил охотно разреши и която освободените затворници нямаха търпение да приложат, набързо им разказаха своята част от историята. Групата им беше от кол и въже, включваше няколко престъпили закона и обеднели бивши войници, които прошареният мъж беше събрал по пътя си, както и няколко местни наемници, един от които ги беше насочил към малката крепост на ди Завар заради прекрасната гледка, която се откривала към пътя от най-високата й кула. Ди Жоал, който препускал сам към ибрийската граница и явно много бързал, ги наел в един град в подножието на тукашните планини, където те си изкарвали хляба, като ту охранявали минаващите през прохода пътници, ту ги ограбвали.
Знаеха само, че ди Жоал искал да пресрещне някакъв човек, който щял да премине проходите откъм Ибра. Не знаеха кой всъщност е бил новият им работодател, макар да го бяха презирали заради царедворските му дрехи и високопарните маниери. За Казарил беше повече от ясно, че ди Жоал не е имал власт над тези набързо наети мъже. Когато разпрата заради готвачката преминала в насилие, той не бе имал нито куража, нито реалната възможност да я спре, да наложи дисциплина или да възстанови реда, преди да се стигне до проливане на кръв.
Бергон дръпна Казарил настрани под треперливата светлина на факлите, заливаща двора, където се развиваше импровизираният разпит, и го попита притеснено:
— Каз, аз ли навлякох тази беда на горките добри хорица?
— Не, царевич. Ясно е, че ди Жоал е очаквал само мен, знаел е, че съм бил в Ибра като пратеник на Изел. Канцлер ди Жиронал искаше да ме отдалечи от нея за известно време — и да уреди тайно убийството ми, ако няма друг начин. Как ми се иска да не го бях убивал този глупак! Бих дал дясната си ръка да разбера точно колко знае вече ди Жиронал.
— Сигурен ли си, че именно канцлерът е заложил този капан?
Казарил се поколеба.
— Ди Жоал имаше лични сметки за уреждане с мен, но… публично се знаеше само, че съм тръгнал за Валенда. Няма откъде другаде да е научил за истинския ми маршрут, освен от ди Жиронал. Следователно можем да заключим, че ди Жиронал е получил някакви сведения за мен от шпионите си в Ибра. Информацията му за истинската ни цел е непълна — но не задълго, според мен. Ди Жоал е бил временна мярка, изпратен набързо и без подготовка. И със сигурност не е бил единственият с подобна задача. Ще последва и друго.
— Колко скоро?
— Не знам. Ди Жиронал ръководи ордена на Сина и ще може да използва свободно хората си веднага щом скалъпи достатъчно правдоподобна лъжа.
Бергон потропа с пръсти по меча, който висеше на бедрото му, и вдигна смръщен поглед към небето — то беше започнало да се прояснява с настъпването на вечерта. Планинските гръбнаци на запад се гънеха като черни силуети на фона на помайващо се зеленикаво сияние, а първите звезди вече бяха изгрели. Прошареният ги беше излъгал за наближаващата снежна буря, за да ги примами в засадата. Леката суграшица, помела по-рано през деня планината, може и да му беше дала идеята за тази лъжа.
— Луната почти се е изпълнила и до полунощ ще се издигне високо. Ако яздим през цялата нощ и утре, може и да се измъкнем от тези неспокойни райони, преди ди Жиронал да е организирал и други засади по пътя ни.
Казарил кимна.
— Да прати хората си да патрулират по граница, която вече сме пресекли? Добра идея. Харесва ми.
Бергон го изгледа със съмнение.
— Но… ти ще издържиш ли такава езда, Каз?
— Предпочитам да яздя, вместо да се бия.
— Ясно — въдъхна Бергон.
Благодарният покрусен кастилар ди Завар настоя да вземат всички провизии, които скромният му дом можеше да осигури. Бергон реши да оставят мулетата, ранените коняри и окуцелите коне на неговите грижи, докато не се оправят достатъчно, за да ги последват, а и самите те да пътуват по-леко. Ферда избра най-бързите и най-здрави коне и се погрижи да ги изтъркат добре, да ги нахранят и да си починат, докато дойде време за тръгване. Марш ди Сулд беше дошъл на себе си след няколко часа почивка на тези по-ниски височини, където въздухът не беше толкова разреден, и настоя да тръгне с царевича. Ди Самбюер, който си беше счупил ръката и беше получил няколко силно кървящи порезни рани при сбиването в двора на крепостта, се съгласи да остане с конярите и багажа и да помогне на ди Завар, докато всички не се почувстват готови за път.