— След три дни става точно една година, откакто прекрачих прага на замъка във Валенда. Исках да бъда кухненски помощник.
Трапчинката й му намигна.
— Спомням си. Беше в навечерието на миналия Ден на Дъщерята, тогава се видяхме за пръв път, в трапезарията на провинкарата.
— О, аз ви видях преди това. В двора, връщахте се от езда с Изел и… и с Теидез. — „И бедния ди Санда“.
Тя го изгледа изумена.
— Така ли? Къде сте били? Не съм ви видяла.
— Седях на пейката до стената. Баща ви ви гълчеше, задето сте препускали в галоп, и не ви беше до мен.
— О! — Тя въздъхна и прокара ръка по водата в малкото басейнче на фонтана, после изтръска намръщено студените капки. Дъщерята на пролетта може и да беше погалила с диханието си днешния ден, но водата още пазеше студа на отминаващата зима. — Сякаш са минали сто години, а не само една.
— А за мен тази година сякаш отлетя за един миг. Времето… ме надбягва. Което обяснява защо се задъхвам толкова бързо, няма съмнение. — След миг добави тихо: — Изел сподели ли с вуйчо си за проклятието, което се надяваме да развалим днес?
— Не, разбира се. — И добави, когато той я погледна с вдигнати вежди: — Изел е дъщеря на Иста. Не може да говори за това, иначе хората ще кажат, че и тя е луда като майка си. И ще го използват като извинение да постигнат… своето. Ди Жиронал се опита. На погребението на Теидез не пропусна нито една възможност да подхвърля гадни намеци за Изел пред всеки лорд и провинкар, който беше достатъчно близо да го чуе. Ако заплачеше, не е ли истерична скръбта й, ако се засмееше, не е ли странно да се смее на погребението на брат си, ако кажеше нещо, той шушнеше, че е френетична, ако се умълчеше — не е ли това знак за апатия? И направо се виждаше как хората започваха да съзират онова, което той им внушаваше, че съзират, без значение дали е там, или не. Към края на пребиваването си там започна да ги говори тези неща и в нейно присъствие, за да види дали няма да я уплаши или разгневи, а после да я обвини, че е станала неуравновесена мъжкарана. Разпространяваше и абсолютни лъжи, също така. Но ние с Нан и провинкарата вече бяхме разбрали каква игричка разиграва и предупредихме Изел да сдържа нрава си в негово присъствие.
— Тя е чудесно момиче.
Бетриз кимна.
— Но когато разбрахме, че хората на канцлера идват да я отведат в Кардегос, Изел моментално реши, че трябва да избяга от Валенда. Защото успееше ли да я затвори в покоите й там, той можеше преспокойно да разправя каквито истории му скимнат за поведението й и кой би могъл да ги отрече? Току-виж убедил провинкарите да одобрят удължаване на регентството му за неопределен период, поради неспособността на бедното лудо момиче да управлява страната, без дори да му се налага да извади оръжие. — Тя си пое дъх. — Затова не посмя да отвори дума за проклятието.
— Разбирам. Постъпила е мъдро. Е, ако е волята на боговете, скоро всичко това ще се свърши.
— На боговете и на кастилар ди Казарил.
Той размаха отрицателно ръка и отпи от чая си.
— Ди Жиронал кога разбра, че съм тръгнал за Ибра?
— Не мисля, че е заподозрял нещо, преди кортежът да пристигне във Валенда и да стане ясно, че вие не сте там. Старата провинкара каза, че бил получил сведения от шпионите си в Ибра — мисля, че отчасти това е била причината да не напусне Валенда, преди личните му войски да се струпат там, въпреки че бързаше да се върне в Кардегос, за да попречи на ди Ярин да повлияе на Орико.
— Прати наемници да ме пресрещнат на границата. Чудя се дали не е решил, че ще се върна сам, за да подготвя следващия етап на преговорите? Не мисля, че е очаквал царевич Бергон толкова скоро.
— Никой не го очакваше. Освен Изел. — Тя поглади с пръсти мекатата черна вълна на наметалото си, заметнато на коляното й. Когато отново вдигна очи към него, погледът й беше смущаващо настойчив. — Докато подлагахте на изпитание крехкото си здраве, за да спасите Изел… открихте ли как да спасите себе си?
Той помълча за миг, после каза простичко:
— Не.
— Това… това не е честно.
Той плъзна разсеяно поглед по огрения от слънцето двор, като избягваше да я поглежда в очите.
— Тази нова сграда ми харесва. Тук няма нито един призрак, между другото.
— Сменяте темата — порица го тя и смръщи чело още повече. — Често го правите, когато не искате да говорите за нещо. Едва сега си дадох сметка за това.
— Бетриз… — Той смекчи гласа си. — С теб поехме по различни пътеки в нощта, когато предизвиках смъртта на Дондо. Не мога да се върна назад. Ти ще живееш, а аз не. Не можем да продължим напред заедно, дори да… е, просто не можем, и толкова.