По традиция Копелето нямаше официално място в сватбените ритуали, но всички благоразумни двойки му пращаха умиротворителен дар, за всеки случай. Казарил и ди Тажил бяха натоварени с ролята на пратениците. Получиха даровете от Бергон и Изел и заедно с малоброен, но съвестно и гласовито припяващ детски хор, тръгнаха тържествено покрай основната сграда към кулата на Копелето. Усмихнат, облечен в бяло свещен чакаше, готов да ги заведе при олтара.
Царската двойка беше принудена да заеме дрехи, пари, храна и подслон за този така важен ден, но Бергон не се беше скъпил с дара си към бога — заедно с молитвите си, ди Тажил положи на олтара и голяма кесия, пълна с ибрийско злато. Изел пращаше обещание, написано със собствената й ръка, да поеме разноските по ремонта на покрива на кулата на Копелето в Кардегос, когато седне на престола там. Казарил добави и един дар от свое име — оцапания с кръв наниз перли и по-точно онова, което беше останало от Дондовия годежен подарък след битката с разбойниците. Този прокълнат предмет беше, без никакво съмнение, точно по вкуса на Копелето, и Казарил въздъхна с облекчение, когато най-после се отърва от него.
Докато вървяха по обратния път от кулата на Копелето, след хора от деца, на които, изглежда, им беше писнало вече от строгите предписания на церемонията и чиито гласчета потреперваха нетърпеливо, Казарил хвърли поглед към множеството и затаи дъх. Имаше един мъж, на средна възраст — около него висеше смътна сивкава светлина като в зимен ден. Когато затвори очи, слабата светлина не изчезна. Погледна отново с нормалното си зрение. Мъжът беше облечен с роба в черно и сиво и носеше на рамото си червения ширит на служител в градския съвет на Тарион — вероятно съдия от по-низш ранг. Както и светец на Бащата, от по-низш ранг, също както Клара беше на Майката в Кардегос…
Мъжът се беше втренчил на свой ред в Казарил със зейнала уста и пребледняло лице. Нямаше как да поговорят тук, защото Казарил трябваше да се присъедини към церемонията в ектящия двор на храма, но Казарил реши, че при първа възможност ще разпита архисвещения за него.
При централния огън току-що венчаните царевич и царевна отправиха по една кратка реч към публиката, после архисвещеният, Казарил и всички други поеха по обратния път по украсените със знамена улици към новия дворец на ди Баошия. Там ги чакаше богат пир, който да запълни следобеда и стомасите на празнуващите. Храната беше изключителна, още повече, че всичко беше организирано само за два дни. Казарил подозираше, че са били използвани голяма част от хранителните запаси, приготвени за наближаващия Ден на Дъщерята. Но не смяташе, че на богинята ще й се досвиди. Като едни от най-важните гости, както Казарил, така и архисвещеният си имаха отредени места на трапезата, така че Казарил нямаше как да поговори насаме с него, преди музиката и танците след обяда да изкарат по-младите гости в дворовете. След като залата се поизпразни, двамата мъже, които търсеше, го намериха.
Съдията стоеше зад рамото на архисвещения и изглеждаше уплашен. Двамата с Казарил се изгледаха косо, докато архисвещеният ги представяше набързо един на друг.
— Милорд ди Казарил, позволете да ви представя почитаемия Пажинин. Той работи в градската управа на Тарион… — Архисвещеният сниши глас. — Казва, че сте докоснат от някой бог. Вярно ли е?
— Уви, да — въздъхна Казарил. Пажинин кимна, сякаш да каже „Така си и мислех“. Казарил се огледа и ги придърпа настрани. Трудно беше да се намери място, където да говорят на спокойствие, така че се наложи да излязат в един малък вътрешен двор. Музика и смях долитаха през здрача. Един слуга запали факлите, наредени в скоби по стените, и се върна в сградата. Над главите им, високи облаци препускаха под първите звезди.
— Колегата ви, архисвещеният на Кардегос, знае всичко за мен — каза Казарил на архисвещения на Тарион.
— О! — Архисвещеният примигна и на лицето му се изписа огромно облекчение. Казарил си помисли, че тази новина не е повод за кой знае какво успокоение, но реши да не го лишава от илюзиите му. — Менденал е чудесен човек.
— Бащата на зимата ви е дарил с известна дарба, както виждам — обърна се Казарнл към съдията. — Каква е тя?
Пажинин сви нервно глава между раменете си.
— Понякога — не винаги — ми позволява да разбера кой в съдебната зала лъже и кой казва истината. — Пажинин се поколеба. — Не винаги е от голяма полза, както би могъл да си помисли човек.
Казарил се изсмя сковано.
Пажинин грейна видимо, както за вътрешното, така и за нормалното зрение на Казарил, и се усмихна сухо.