Ди Баошия лесно би могъл да й даде два пъти повече войници, помисли си Казарил, ако не се подсигуряваше срещу евентуално нападение. Прекомерната предпазливост можеше да е не по-малко фатална от прекомерното безразсъдство, когато настъпеше моментът всичко да се постави на карта.
Изел преплете пръсти в скута си и се намръщи сърдито.
— Дай заповед да се приготвят тогава. Ще изкараме утринното молитвено бдение за Деня на Дъщерята и ще участваме в процесията, както бяхме планирали. Вуйчо, лорд ди Палиар, бъдете така добри да пратите колкото е възможно повече мъже, които да препуснат във всички посоки и да съберат новини за придвижването на ди Жиронал. Утре вечер ще видим с каква нова информация разполагаме и след това ще вземем окончателното решение.
Двамата мъже се поклониха и излязоха забързано от стаята. Изел помоли Казарил да остане още малко.
— Не исках да споря с вуйчо — със съмнение в гласа му довери тя, — но според мен Валенда ще ни забави излишно. Ти какво мислиш, Казарил?
— От гледната точка на царина и царината на Шалион-Ибра… Валенда няма ключово географско положение. Който и да я държи.
— Тогава нека войските на ди Жиронал потънат там, а не нашите. Но не мисля, че вуйчо лесно ще се съгласи с това.
Бергон се изкашля.
— Пътят за Валенда и пътят за Кардегос съвпадат в първия етап. Можем да кажем, че се придвижваме към Валенда, а на разклона да поемем към Кардегос.
— Да кажем на кого?
— На всички. Почти. Тогава каквито и шпиони да има ди Жиронал тук, те ще го пратят в грешната посока.
Да, Бергон май наистина беше син на баща си, Лисицата на Ибра… Веждите на Казарил се вдигнаха одобрително.
Изел обмисли предложението, после се намръщи.
— Ще се получи само ако хората на вуйчо ми склонят да ни последват към столицата.
— Ако водим, няма да имат друг избор, освен да ни последват, така мисля.
— Надявам се да избегна една война, а не да я започвам — каза Изел.
— Отклоняването на войската ни от един град, който е пълен със силите на канцлера, служи на същата кауза, не смяташ ли?
Изел се усмихна тайнствено, наведе се и го целуна по бузата, а той притисна в тиха почуда ръка към мястото, където го бяха докоснали устните й.
— И двамата имаме време да го обмислим до утре — заяви тя. — Казарил, ти се погрижи писмото до брат ми да потегли, все едно смятаме да си стоим тук, в Тарион. С малко повече късмет може да застигнем пратениците по пътя и да му го връчим лично.
Със съдействието на ди Баошия и архисвещения Казарил откри, че не страда от липса на ентусиазирани доброволци и от града, и от храма, които да отнесат писмото на царевната в Кардегос. Мъжете направо се стичаха около царската двойка. Онези, които бяха пропуснали самата сватба, сега пристигаха в града за тържествата по случай утрешния Ден на Дъщерята. Цялата тази младост и красота действаше на хората като мощен талисман, а сезонът на обновление на Пролетната дама до голяма степен се свързваше с предстоящото управление на Изел. Номерът беше да подсигурят основата на това управление, докато настроението още е силно, така че властта й да не се разклати върху гнили темели, когато настъпят по-трудни времена. Със сигурност никой от хората тук, в Тарион, нямаше да забрави тези времена на надежда, която все така щеше да се помайва в очите им, когато погледнеха остарелите вече Изел и Бергон.
Така Казарил събра група от дузина мъже, които се метнаха със сериозни лица на конете си в час, когато повечето хора се мятаха вече в леглата си. Връчи официалния документ в ръцете на един свещен с висок сан, достолепен лорд, издигнал се високо в ордена на Бащата. Марш ди Сулд щеше да тръгне с тях в качеството си на свидетел и говорител на Бергон. Посланическата група потегли сред тропот на копита от храмовия комплекс, а Пали изпрати Казарил до двореца на ди Баошия и му пожела лека нощ.
Спешната задача, разсейвала го досега, отпадна от мислите му и краката му отново натежаха, докато се качваше по стълбите към галерията над двора. Тежестта на проклятието беше тайно бреме, което дърпаше надолу всички добри надежди. Преди десетина години младият Орико беше поел управлението със същия хъс и желание като Изел. Сякаш беше вярвал, че ако положи достатъчно усилия, ако впрегне волята си и не отстъпва от добродетелите, ще успее да надвие черното проклятие. Но всичко се беше объркало…
Имаше и по-лоши съдби от това да се превърнеш в Изелиния ди Лютез, замисли се Казарил. Можеше да се превърне в Изелиния ди Жиронал. Колко тревоги и корозия можеше да издържи един лоялен помощник преди да полудее, гледайки как младостта и надеждата постепенно се израждат в старост и отчаяние? И все пак, каквито и грешки да беше допускал Орико, поне беше издържал достатъчно дълго, за да даде шанс на следващото поколение. Като някакъв обречен малък герой, който подпира с гърба си дигата и сам се удавя във водовъртежи от тъга, докато другите се измъкват на брега.