— Лорд Казарил? — чу се нечий слаб глас откъм лакътя му.
Той погледна настрани и видя, че ди Самбюер е допълзял до него.
— Какво беше това? — Младият мъж говореше така, сякаш всеки момент ще заплаче.
— Чудеса. — Твърде много за едно място и едно време. Беше претрупан с чудеса. Те се надпреварваха да уловят погледа му от всички посоки.
Говоренето се оказа грешка, защото вибрациите разбудиха болката в корема му. Макар че можеше да говори — мечът, изглежда, не беше пробил белия му дроб. Представи си колко много би го боляло да храчи кръв сега. „Коремна рана значи. След три дни пак ще умра“. Усещаше слабата миризма на изпражнения, смесена с тази на опърлено месо и с парфюма на богинята. И ридание… не, чакай, смъртната фекална миризма не идваше от него, засега поне. Баошианският капитан се беше свил на топка малко встрани от Казарил, стискаше главата си и ридаеше. Не изглеждаше да е ранен. А. Да. Беше се оказал най-близо — един вид непосредствен жив свидетел. Богинята сигурно го беше забърсала на минаване.
Казарил пое риска на още едно кратко изречение.
— Какво видя? — попита той ди Самбюер.
— Този човек — ди Жиронал ли беше?
Казарил кимна — съвсем леко и предпазливо.
— Когато ви прониза, се чу дяволско изпукване и той избухна в сини пламъци. Той… какво го… боговете ли го поразиха?
— Не точно. Беше… малко по-сложно от това… — Дворът изглеждаше странно притихнал. Казарил рискува да обърне леко глава. Близо половината от нападателите и неколцина от слугите на Изел лежаха на плочите. Някои бръщолевеха тихичко, други плачеха като баошианския капитан. Останалите бяха изчезнали.
Казарил си помисли, че сега вече разбира защо човек трябва да пожертва живота си три пъти, за да направи това. А той си беше въобразявал, че боговете са деспотични и вдигат ненужно летвата в името на някакво мистериозно наказание. Първите две смърти му бяха необходими, за да натрупа опит. Първата — за да се научи да приема смъртта на тялото. Именно това се беше случило, когато го бичуваха почти до смърт на галерата. Не беше сбъркал в броенето — онази смърт не беше за дома Шалион. Но беше станала такава с женитбата на Изел за Бергон и консумацията на брака им — съединяването на двама в едно, при което бяха споделили не само проклятието, но и тази саможертва. Тайната зестра на Бергон, даа. Казарил се надяваше да доживее достатъчно, за да му го каже, защото знаеше колко много ще се зарадва царевичът. Втората смърт беше, за да приеме смъртта на душата, в самотната компания на гарваните в кулата на Фонса. Така че когато беше дошъл ред на третата смърт, той беше вече в състояние да предложи на богинята гладко и стабилно партньорство… смиряващи паралели, свързани с обучението на мулета, минаха през главата му.
Чуха се стъпки. Казарил вдигна очи и видя ди Тажил, задъхан и раздърпан, но с прибран в ножницата меч — влезе на бегом в двора. Втурна се към тях и се закова на място.
— Триста дяволи! — Хвърли поглед към ибрийския си другар. — Добре ли си, ди Самбюер?
— Тъпите копелета пак ми счупиха ръката. Той е пострадал лошо. Какво става навън?
— Ди Баошия прегрупира хората си и успя да изтика нападателите извън двореца. В момента цари голямо объркване, но останалите, изглежда, отстъпват през града и се опитват да се доберат до храма.
— За да го нападнат? — стреснато попита ди Самбюер и отново се опита да стане.
— Не. За да се предадат на въоръжени мъже, които няма да се опитат да ги разкъсат на парчета. Изглежда, че всички граждани на Тарион са излезли по улиците да ги гонят. Най-опасни са жените. Триста дяволи — повтори той, впил поглед в димящия труп на ди Жиронал, — един шалионски войник крещеше несвързано, че видял как ди Жиронал го ударил гръм от ясно небе, задето обидил боговете, като започнал битка в Деня на Дъщерята. А аз не му повярвах.
— И аз го видях, с очите си — каза ди Самбюер. — Чу се ужасен трясък. Дори не му остана време да изкрещи.
Ди Тажил извлече трупа по-встрани и коленичи пред Казарил, като местеше уплашено поглед от прободения му корем към лицето му.
— Лорд Казарил, трябва да се опитаме да извадим този меч от вас. И по-добре да го направим веднага.
— Не… чакай… — Веднъж Казарил беше видял един пронизан със стрела човек, който живя час и половина, преди да му извадят стрелата, а когато я извадиха, кръвта му швирна силно и той умря за минути. — Първо искам да видя лейди Бетриз.
— Милорд, не може да седите така с меч в корема!
— Е — разсъдливо рече Казарил, — със сигурност не мога да се движа… — От усилието да говори се задъхваше. Трепереше и му беше много студено. Но пулсиращата болка не беше толкова силна, колкото беше очаквал, може би защото успяваше да не мърда. Стига да стоеше съвсем неподвижен, болката не беше много по-силна от тази, която му беше причинявал Дондо.