— О, да, ваше преосвещенство. В това не се съмнявам. — Невъзмутимият поглед, който отправи към Казарил, беше изпълнен с много повече разбиране от този на архисвещения, който изглеждаше изумен и изпълнен със страхопочитание.
— Утре — заяви Изел — двамата с Бергон ще поведем благодарствена процесия до храма, като ще вървим с боси крака в знак на признателността си към боговете.
Казарил рече загрижено и глуповато, сякаш беше подпийнал:
— О, отваряйте си очите тогава. Да не стъпите на някое счупено стъкло или ръждясал гвоздей.
— Ще си гледаме в краката по целия път — обеща Бергон.
Казарил добави настрани към Бетриз, като ръката му пролази по завивките да докосне нейната:
— Вече не съм обладан от духове, между другото. Голям товар се смъкна от плещите ми, и буквално, и преносно. Голямо облекчение е това за един мъж, да знаеш… — Гласът му губеше силата си, предрезгавял от умора. Ръката й се обърна под неговата и я стисна тайничко.
— Време е да те оставим да си починеш — каза Изел, смръщила вежди в подновена тревога. — Има ли нещо, което можем да направим за теб, Казарил? Каквото и да е?
Канеше се да каже: „Не, нищо“, когато му хрумна друго:
— О, да. Искам музика.
— Музика?
— Може би някаква много тиха музика — предложи Бетриз. — Да го приспи.
Бергон се усмихна.
— Бихте ли се погрижили за това, лейди Бетриз?
Посетителите се оттеглиха шумно на пръсти. Лечителят се върна. Позволи на Казарил да пийне малко чай, в замяна на което той се съгласи да му достави нова порция оцветена с кръв урина, която лечителят разгледа подозрително на светлината на свещите и изсумтя по начин, който никак не успокои пациента му.
По някое време Бетриз се върна с един притеснен млад музикант, стиснал нервно лютнята си — явно го бяха вдигнали от леглото. Въпреки това той настрои инструмента и изсвири седем къси мелодии. Нито една не беше търсената — нито една не събуди у слушателя му трепета на Дамата и нейните душецветя, докато не изсвири осмата, сложна, изпълнена с контрасти мелодия, лееща се с удивителна нежност. В тази се усещаше бледо ехо от рая. Казарил го накара да я изсвири още два пъти и си поплака, при което Бетриз настоя, че е прекалено уморен и трябва да поспи, и подбра музиканта навън.
А Казарил още не беше успял да й обясни за носа й. Когато се опита да разкаже за това чудо на лечителя, човекът му даде голяма лъжица сироп от мак, след което и двамата престанаха да се стряскат един друг през остатъка от нощта.
След три дни от раните му спря да изтича уханна течност и те се затвориха чисто, след което лечителят позволи на Казарил рядка овесена каша за закуска. Това го съживи достатъчно и той настоя да поседи малко на слънце в двора. Експедицията, изглежда, изискваше прекомерен брой слуги и помощници, но най-накрая го изведоха внимателно по стълбите от галерията и го настаниха на стол, отрупан с пухени възглавнички, а краката му повдигнаха на тапицирана табуретка. Той разгони помощниците си и се отдаде на прекрасна леност. Фонтанът бълбукаше успокоително. Дръвчетата в саксиите бяха разпукали нови уханни цветове. Двойка птички с оранжево-черна окраска се стрелкаха из въздуха — носеха суха трева и вейки за гнездото, което строяха в извивките на една от колоните, поддържащи галерията. На малка масичка до лакътя на Казарил имаше купчина листа и пера, които в пристъп на амбициозност беше помолил да му донесат и които сега лежаха забравени, докато той наблюдаваше енергичната дейност на двете птички.
След заминаването на царските гости и лорд и лейди ди Баошия за Кардегос дворецът беше притихнал. Така че Казарил се усмихна с мързеливо доволство, когато портата от ковано желязо под арката се отвори и Пали влезе в двора. Новата царина го беше натоварила със скучната задача да държи под око нейния възстановяващ се секретар, докато всички останали щяха да присъстват лично на важните събития в столицата, което се струваше на Казарил една доста несправедлива отплата за храбрата служба на Пали. Пали се грижеше за него толкова добросъвестно, че Казарил се чувстваше виновен, задето му се искаше Изел да беше оставила Бетриз вместо него.
Пали се ухили, тракна токове на шега и се настани на ръба на фонтана.
— Е, кастиларю! Изглеждаш по-добре. Вертикалното положение ти отива. Това какво е обаче — махна той към масичката, — работа? Преди да заминат вчера, твоите дами ми изредиха цял списък с неща, които не трябвало да правиш, повечето от които, за твое задоволство, сигурен съм, аз май съм забравил, но добре помня, че работата беше едно от първите.
— Въобще не съм смятал да работя — успокои го Казарил. — Канех се да изпробвам поетическия си талант, нещо в стила на Бехар, но после видях тези птички и… ето я едната, гледай. — Той млъкна да проследи стремителния й полет. — Хората казват, че птиците са великолепни строители, но тази двете ми изглеждат ужасно несръчни. Може да са млади и това да е първият им опит. Упорити са обаче. Макар че ако аз се опитам да построя колиба, като използвам само устата си, едва ли ще се справя по-добре. Би трябвало да напиша поема в прослава на птиците. Щом материята, която става и ходи, като теб, е истинско чудо, колко по-прекрасна е материята, която лети!