— О, не, не ги закачай. Създадох много допълнителна работа на слугите от двореца. Нека и те извлекат някаква полза от присъствието ми.
Пали изсумтя, но после сви безпомощно рамене.
— Не си вдигнал температура, нали?
— Отначало не бях сигурен, но изглежда, въобще не съм вдигал. Лечителят ми позволи да хапна, макар и не достатъчно. Струва ми се, че оздравявам.
— Това само по себе си е чудо.
— Да. Не съм съвсем сигурен дали Дамата ми направи подарък, като ме върна по този начин в света, или е случайна изгода от нуждата й да разполага с някой от тази страна на света, който да държи портата отворена. Ордол е бил прав за това, че боговете са пестеливи. Е, аз съм доволен, каквато и да е била причината. Някой ден със сигурност ще се срещнем отново. — Облегна се назад и вдигна поглед към небето, ширнало се със синьото на Дамата. Устните му се извиха нагоре, по собствена воля.
— Ти беше най-сериозният човек, когото познавам, а сега само се хилиш. Каз, сигурен ли си, че като ти е връщала душата, Богинята не е объркала нещо?
Казарил се засмя с глас.
— Може и да е! Нали знаеш как е, когато си на път. Прибираш всичките си неща в дисагите, а в края на пътуването те сякаш са се удвоили по обем и стърчат в най-невероятни посоки, макар да можеш да се закълнеш, че не си прибавял нищо… — Потупа се по бедрото. — Може пък просто да не съм опакован в този очукан стар куфар толкова спретнато като преди.
Пали поклати в почуда глава.
— И изведнъж си прописал поезия? Ха!
След още десет дни възстановяване Казарил не се беше отегчил и на йота от наложената му почивка, само дето покоят му беше някак празен, заради отсъствието на близките му хора. Накрая копнежът му по тях надви отвращението му от перспективата отново да се качи на конски гръб и той натовари Пали със задачата да организира пътуването им. Възраженията на Пали за това прибързано решение бяха формални и оборени с лекота, понеже и той самият, не по-малко от Казарил, изгаряше от любопитство да види как се развиват събитията в Кардегос.
Казарил и ескортът му, включващ верните му и винаги готови Ферда и Фойкс, се придвижваха по пътя на леки преходи и хубавото време и пътуването им нямаше нищо общо с отчаяната зимна езда отпреди близо месец. Всяка вечер Казарил едва се смъкваше от коня си и се кълнеше, че на следващия ден ще се движат по-бавно, и всяка сутрин откриваше, че през нощта нетърпението му да продължи незнайно как се е увеличило. Най-накрая Зангре се възправи пред тях в далечината. На фона на пухкави бели облаци, синьо небе и зелени поля, градът приличаше на красива брошка, закачена за пейзажа.
На няколко мили преди Кардегос срещнаха друга група пътници. Мъже в ливреите на провинкара на Лабран ескортираха три каруци и проточили се в дълга опашка мулета и слуги. Две от каруците бяха натоварени с багаж. Брезентеното покривало на третата каруца беше навито от двете страни, за да открива пролетната гледка, и пазеше сянка на няколко дами.
Каруцата с дамите отби встрани от пътя и една прислужница се наведе навън и извика към мъжете, които яздеха напред. Лабранският сержант сведе глава към нея, после пришпори коня си към Пали и Казарил и отдаде чест.
— Моля да ме извините, господа, но ако един от вас е кастилар ди Казарил, милейди вдовстващата царина Сара желае… моли — поправи се той — да се явите при нея.
Настоящият провинкар на Лабран, спомни си Казарил, беше племенник на царина Сара. Разбра, че е станал свидетел на преместването — или оттеглянето й — в семейното имение там. Върна поздрава на сержанта.
— Изцяло съм на услугите на царината.
Фойкс му помогна да слезе от коня. Откъм задната страна на каруцата беше спусната сгъваема стълбичка, по която дамите и камериерките им слязоха да се разтъпчат из незасятата още нива наблизо и да се порадват на дивите цветя. Сара остана да седи под сянката на брезентеното покривало.
— Ако обичате, кастиларю — тихичко извика тя. — Радвам се, че шансът даде да се срещнем така. Можете ли да ми отделите няколко минути?
— За мен е чест, милейди. — Той наведе глава и се качи в каруцата, където се настани на тапицираната пейка срещу царината. Товарните мулета се заредиха с бавна стъпка покрай тях. Мирен, далечен шепот обвиваше сцената, смесица от птичи песни, тихи гласове, подрънкване на юзди и потропването на конете, които бяха пуснати да пасат край пътя, от време на време се прибавяше и звънливият смях на камериерките.