Роклята на Сара беше със семпла кройка, в лавандулово и черно, също като плаща й — явно беше в траур заради бедния обречен Орико.
— Моля да приемете извиненията ми — рече Казарил като кимна към дрехите й, — задето не присъствах на погребението на царина. Състоянието ми не позволяваше да пътувам.
Тя махна в знак, че това няма значение.
— Ако съдя по онова, което Изел, Бергон и лейди Бетриз ми разказаха, цяло чудо е, че сте оцелели.
— Да, ами… точно така.
Тя го изгледа със странно съпричастие.
— Значи Орико е бил поет нормално? — попита Казарил.
— Да, от Копелето. Отхвърлен от боговете в смъртта, както беше и приживе. Уви, това даде повод за неприятни спекулации около произхода му.
— Няма нищо нередно, милейди. Той определено е бил дете на Иас. Мисля, че след управлението на Фонса родът е бил под покровителството на Копелето. И този път богът е избирал пръв, не последен.
Тя сви тънките се рамене.
— Тъжно ще да е било това покровителство. Един ден преди да умре, Орико ми каза, че му се искало да се е родил в семейството на дървосекач, а не на царина на Шалион. От всички епитафии за смъртта му тази ми се струва най-подходяща. — В гласа й се промъкна горчивина: — Казват, че Марту ди Жиронал бил поет от Бащата.
— И аз така чух. Пратиха тялото му на дъщеря му в Тистан, която да се погрижи за погребението. Е, и той изигра своята роля във всичко това и в крайна сметка не спечели нищо. — След миг добави: — Лично мога да ви гарантирам, че брат му Дондо беше отнесен в ада на Копелето.
Тънка, мрачна усмивка разтегли устните й.
— Може пък там да се научи на по-добри маниери.
Май нямаше какво да се добави към това, както ставаше обикновено с епитафиите.
Казарил се спомни за нещо странно и се прокашля плахо.
— Денят преди Орико да умре, казвате. И кой ден по-точно беше това, милейди?
Тя го стрелна с поглед и тъмните й вежди се вдигнаха. След миг каза:
— Как кой, денят след сватбата на Изел, разбира се.
— А не денят преди нея? В такъв случай Марту ди Жиронал, изглежда, е бил странно дезинформиран. Да не говорим, че някои от действията му определено бяха преждевременни. А и… трябва човек да има наистина много лош късмет да умре само ден преди спасението си.
— Аз, лечителят на Орико и архисвещен Менденал бяхме при него и всички можем да се закълнем, че Орико още беше жив онзи следобед и вечерта, дори говори с нас, и издъхна чак рано на другата сутрин. — Тя го погледна право в очите, устните й бяха все така мрачно стиснати. — Така че сватбата на Изел за царевич Бергон е сто процента валидна.
И така беше отстранено едно законово основание, което недоволните лордове можеха да използват като претекст за бунт. Казарил се помъчи да си я представи — тайното й еднодневно бдение край студения, подпухнал труп на съпруга й. Какви ли мисли се бяха въртели из главата й, до какви ли решения беше стигнала, докато часовете са се нижели бавно в заключената стая? Смелостта й заслужаваше преклонение, защото Сара беше превърнала скръбта си в един полезен подарък за Изел и Бергон, за дома Шалион, с който й бе предстояло да се раздели. Внезапно си я представи като добра домакиня, която премита за последно старите, познати стаи на дома си и оставя ваза с цветя до огнището, за да посрещнат новите собственици.
— Аз… мисля, че разбирам.
— И аз мисля, че разбирате. Винаги сте имали много проницателни очи, кастиларю. — След миг добави: — И дискретен език.
— Това е задължително условие за службата ми, царина.
— Добре служихте на дома Шалион. Може би по-добре, отколкото заслужава.
— Но не и наполовина толкова добре, колкото имаше нужда.
Тя въздъхна в знак на съгласие.
Казарил я попита учтиво за плановете й. Наистина се връщала в родната си провинция — щяла да се настани в едно селско имение и да го управлява сама. Изглеждаше направо нетърпелива да се махне от Кардегос и да го остави на наследниците. Казарил стана и й пожела приятно пътуване, съвсем искрено и от цялото си сърце. Целуна й ръцете. Тя също целуна неговите и докосна за миг челото му с върховете на пръстите си, когато той се наведе към нея.
Казарил проследи с поглед кервана от каруци, който се отдалечаваше шумно, и примижа съчувствено, когато каруцата с царината се друсна силно, заорала в засъхналите коловози. Пътищата на Шалион определено се нуждаеха от подобрение, реши той, а повечето от тях познаваше лично. На Архипелага беше виждал широки пътища, които оставаха гладки през цялата година — може би Изел и Бергон трябваше да наемат рокнарийски майстори. По-добри пътища и по-малко разбойници по тях щяха да се отразят много добре на Шалион. На Шалион-Ибра, поправи се той и се усмихна, докато Фойкс му помагаше да се качи на коня.