— Както е направил Лисицата в Ибра? Много мъдро, царина, така лоялността на главния ви съветник ще принадлежи изцяло на царското семейство, а няма да е разделена между короната и клана, както беше при ди Жиронал. Кого ще назначите на негово място? Аз бих могъл да ви предложа няколко имена…
— Казарил! — Пак онова познато раздразнено натъртване, което му беше станало толкова мило. — Разбира се, че ти ще си новият ми канцлер, кого си мислеше, че ще назнача? Та то се подразбира от само себе си! Постът трябва да е твой.
Казарил се отпусна тежко на стола, без да изпуска ръката на Бетриз.
— Сега ли? — отпаднало попита той.
Тя вирна брадичка.
— Не, не, разбира се, че не! Довечера ще празнуваме. Утре ще действаме.
— Ако дотогава си събрал сили да се заемеш — побърза да добави Бергон.
— Това е огромна задача. — Пожелал си беше коматче хляб, а беше получил празнична трапеза… но ако трябваше да избира между онези, които се стремяха да го държат на завет, и другите, които бяха готови без много мислене да пожертват удобството му за собствените си цели, предпочиташе вторите. „Канцлер ди Казарил. Милорд канцлер“. Устните му помръднаха, оформяйки безмълвно сричките, после се извиха нагоре.
— Довечера след банкета ще повторим тези съобщения публично — каза Изел, — така че виж да се облечеш подходящо, Казарил. Пак тогава с Бергон ще ти връчим служебната верига, пред целия двор. Бетриз, ела при мен… — устните й се извиха — след малко. — Мушна ръка под лакътя на Бергон и повлече царевича навън. Вратата се затвори след тях.
Казарил плъзна ръка около кръста на Бетриз и я дръпна — безапелационно и без следа от свян — в скута си. Тя изписка изненадано.
— Устни значи? — промърмори той и залепи своите върху нейните. Когато след известно време спря да си поеме дъх, Бетриз дръпна глава назад и потри доволно брадичката си, после и неговата.
— Вече не ме сърби от целувките ти!
Късно на следващата сутрин Казарил най-после намери време да потърси Умегат в палатата на Копелето. Един дякон след множество поклони го насочи към две стаи на третия етаж. Конярят с отрязания език, Дарис, отговори на почукването му и го пусна да влезе, като се поклони ниско. Казарил не се изненада, че дребният човечец е облечен с бялата роба на посветен към ордена. Дани потърка брадичката си и посочи голото лице на Казарил, като изломоти усмихнато нещо, което Казарил не разбра, и толкова по-добре. Конярят му махна с ръцете си без палци да прекоси стаята, обзаведена като дневна, и да излезе на малкото дървено балконче с изглед към храмовия площад, по което пълзяха гирлянди от лози, а в сандъчета се кипреха мушката с големи цветове.
Умегат, също облечен в бяло, седеше на сянка край миниатюрна масичка и Казарил се развълнува, като видя листове хартия, пера и мастилница, наредени пред него. Дарис се разбърза да изнесе един стол, така че Казарил да седне, преди Умегат да се е опитал да стане от своя. После раздвижи уста и изхъмка подканящо, Умегат преведе казаното като покана гостът да се чувства като у дома си и Казарил се съгласи да изпие чаша чай, която Дарис хукна да донесе.
— Какво е това? — Казарил посочи с грейнали очи листовете. — Да не би да си възвърнал умението си да пишеш?
Умегат изкриви лице.
— Засега, изглежда, съм възвърнал умението си от първите си пет години. Де и останалата част от мен да се беше подмладила толкова. — Обърна листа към Казарил да му покаже няколкото реда разкривени букви. — Непрекъснато ги тикам обратно в мозъка си, а те също толкова упорито изпадат оттам. Ръката ми е изгубила умението си да държи перо, а на лютнята мога да свиря почти толкова лошо, колкото и преди! Лечителката настоява, че съм имал подобрение, и предполагам, че е права, защото преди месец и това не можех да правя. Думите се разбягват по страницата като рачета, но от време на време успявам да уловя някоя. — Вдигна очи и сви рамене, сякаш да изгони темата за епичната си борба с буквите. — Ами ти! Големи неща са ставали в Тарион. Менденал каза, че са те пронизали с меч.
— Влезе отпред и излезе отзад — призна Казарил. — Обаче изряза от вътрешностите ми Дондо и демона, така че болката си заслужаваше. А Дамата ме спаси от смъртоносната треска, която се появява след такива рани.
Умегат погледна към вратата, през която беше изчезнал Дарис.
— Значи си се отървал леко.
— По чудо, да.
Умегат се наведе през масата и го погледна отблизо в очите.
— Хм. Хм. Движил си се във високопоставена компания, виждам.
— Върна ли се второто ти зрение? — стреснато попита Казарил.