— Така. На коя от двете ви трябва да благодарим за тази идея?
Изел направи малка крачка напред и преви коляно в подобие на реверанс.
— На мен, бабо — каза тя с глас, който беше почти толкова ясен, но не съвсем, както в двора на храма. И след проточилите се секунди под суровия поглед на провинкарата добави: — Макар че Бетриз се сети да се помолим за потвърждението на първия пламък.
Ди Ферей се извъртя към дъщеря си.
— Знаела си, че се готви такова нещо? И не си ми казала?
Бетриз го удостои с реверанс, който беше повторение на Изелиния, чак до непревития гръбнак.
— Мислех, че съм назначена за придворна дама на царевната, папа. А не за нечий шпионин. Ако е трябвало да бъда лоялна към някой друг, никой не ме е уведомил. Пази честта й с живота си, това ти ми го каза. — След миг добави по-предпазливо, с което развали донякъде ефекта от твърдото си изявление. — Освен това не можех да знам, че ще се случи, преди тя да запали огъня от първия път.
Ди Ферей се отказа да спори с младата философка и вдигна безпомощно рамене към провинкарата.
— Ти си по-голяма, Бетриз — обърна се тя към нея. — Мислехме, че ще й повлияеш добре. Че ще научиш Изел какви са задълженията на една почтена млада дама. — Устните й се изкривиха. — Както ловецът Беетим събира младите хрътки с по-опитните. Жалко, че не поверих нему възпитанието ти, вместо на тези безполезни гувернантки.
Бетриз примигна и приклекна в нов реверанс.
— Да, милейди.
Провинкарата я изгледа от глава до пети — явно я подозираше в скрит сарказъм. Казарил прехапа устни.
Изел си пое дълбоко въздух.
— Ако да търпиш несправедливостта и да си затваряш очите пред трагичните и ненужни страдания на хората са сред задълженията на една почтена млада дама, то свещените не са ме учили на тях!
— Разбира се, че не са — сопна й се провинкарата. За пръв път строгият й глас се смекчи от сянка на сговорчивост. — Но въздаването на справедливост не е твоя работа, сърце мое.
— Мъжете, чиято работа е било, изглежда, не са си свършили работата. Аз не съм някоя доячка. Щом се ползвам с по-големи привилегии в Шалион, значи имам и по-големи задължения. И свещеният, и посветената са ми го казвали! — И стрелна с предизвикателен поглед пристъпващата от крак на крак лейди ди Хюелтар.
— Имах предвид учението ти, Изел — възрази лейди ди Хюелтар.
— Когато свещените са говорели за благочестивите ти задължения, Изел — добави ди Ферей, — те не са имали предвид… не са имали предвид…
— Не са имали предвид да ги взимам на сериозно? — със сладък гласец попита тя.
Ди Ферей заекна, останал без думи. Казарил му съчувстваше. Невинна и с морално предимство, безпомощна и незапозната с грозящите я опасности точно като младата хрътка, с която я беше сравнила провинкарата… Казарил беше искрено благодарен, че е само страничен наблюдател на ставащото.
Ноздрите на провинкарата се издуха.
— Засега и двете можете да си вървите в стаите и да останете там. Бих ви накарала да четете свещени текстове като покаяние, но… По-късно ще реша дали ще ви се позволи да дойдете на банкета. Добра ми посветена, иди с тях и се погрижи да изпълнят повелята ми. Вървете! — Тя им махна заповедно. Когато Казарил понечи да ги последва, ръката й застина във въздуха и тя твърдо посочи надолу. — Кастиларю, ди Ферей, изчакайте. — Лейди Бетриз ги стрелна любопитно през рамо, докато я подбутваха навън. Изел вървеше с високо вдигната глава и не погледна назад.
— Е — рече уморено ди Ферей, след като момичетата излязоха, — нали се надявахме, че ще станат приятелки.
В отсъствието на младата си публика провинкарата си позволи една жална усмивка.
— Уви, да.
— На колко години всъщност е лейди Бетриз? — любопитно попита Казарил, все още вперил поглед в затворилата се врата.
— На деветнайсет — с въздишка отговори баща й.
Е, възрастта й не беше чак толкова далечна от неговата, колкото си беше мислил Казарил, но житейският й опит определено беше.
— Наистина мислех, че Бетриз ще й повлияе добре — добави ди Ферей. — Изглежда, се е получило точно обратното.
— Да не би да обвиняваш внучката ми, че е развалила дъщеря ти? — сухо се поинтересува провинкарата.
— По-скоро, че я е вдъхновила — каза ди Ферей и вдигна рамене. — Направо да ти настръхне косата. Чудя се… чудя се дали не трябва да ги разделим?