Същият този паж по-късно бе станал мечемайстор при царина на Бражар. С времето Казарил се беше примирил с мисълта, че е посредствен фехтовач — интересите му бяха твърде широки, за да съсредоточи вниманието си върху изкуството на дуела с цялата вманиаченост, необходима за постигането на добри резултати. Но никога не беше забравил и онзи миг — как поглежда стъписано към меча, опрян в собствения му корем.
Стори му се странно, че първият му урок с деликатната Изел беше извикал точно този стар спомен. Странните, наситени пламъчета, разгорели се в толкова различни очи… как беше името на онзи дребен паж?…
Откри, че междувременно на леглото му са се появили още два ката дрехи, реликви от по-младите и стройни години на кастелана, освен ако не бъркаше в догадката си. Тръгна да ги прибере в раклата до леглото и се сети за книжлето на мъртвия търговец, скътано в черния плащ вътре. Извади го с мисълта да го отнесе в градския храм по-късно следобед, после го тикна обратно. Възможно бе в тайнописа на страниците му да се крият оневиняващите царевната факти, които тя се надяваше Казарил да открие — което той несъзнателно я беше вдъхновил да му поиска, — някакви по-нееднозначни доказателства за вината или невинността на посрамения съдия. Първо щеше да прегледа книжката сам. Току-виж се оказала добър пътеводител в потайностите на тукашния градски живот.
След обяда Казарил си полегна. Тъкмо се пробуждаше от блажената дрямка, когато сер ди Ферей почука на вратата да му остави сметководните книги на царевиното домакинство. Малко след него се появи и Бетриз с кутия писма, които да подреди. Казарил прекара остатъка от следобеда в опити да наложи ред в разбърканата документация и да се запознае с положението.
Финансовата част беше сравнително проста — покупки на някоя и друга тривиална играчка или евтино бижу; списък на дадени и получени подаръчета; малко по-подробен списък на бижута с истинска стойност, получени по наследство вещи или подаръци. Дрехи. Ездитният кон на Изел, мулето Снежко и съответните им такъми. Неща като спалното бельо и мебелите очевидно бяха заведени към сметките на провинкарата, но за в бъдеще щяха да се прехвърлят към владенията на Казарил. Зестрата на една дама от сой обикновено се побираше в цял керван — Казарил се надяваше да не е във флота — и на Изел определено й беше време да започне да трупа въпросната зестра в очакване на това бъдещо пътуване. Дали да не впише и самия себе си като „Вещ №1“ в булчиния й инвентар?
Представи си как записва в книгата: „Секрет.-препод. Подарък от баба. На трийсет и пет. Зле повреден при транспортирането. Стойност…?“
Булчината процесия обикновено беше еднопосочно пътуване, макар че майката на Изел, вдовстващата царина, се бе върнала… прекършена, помисли си Казарил въпреки старанието си да не мисли за това. Лейди Иста го объркваше и озадачаваше. Казваха, че лудостта се предава по наследство в някои благородни фамилии. За разлика от тази на Казарил — в неговата се предаваше финансова недалновидност и тенденция към злополучни политически съюзи, които бяха също толкова унищожителни в дългосрочен план. Дали и Изел не я заплашваше… „Не, разбира се“.
Кореспонденцията й беше оскъдна, но затова пък интересна. Няколко мили писъмца от баба й от времето преди овдовялата царина да се премести с децата си в стария си дом, пълни със съвети от рода „бъди добра, слушай майка си, казвай си молитвите, помагай за малкото си братче“. Едно-две кратки писма от вуйчовци и лели, другите деца на провинкарата — Изел нямаше роднини от страна на баща си, покойния царин Иас, който бе единственото оцеляло дете на своя злочест баща. Цяла поредица от ежегодни поздравителни писма за рождените й дни и по-големите храмови празници от много по-възрастния й заварен брат, сегашния царин Орико.
Последните бяха написани собственоръчно от царина, отбеляза с одобрение Казарил — най-малкото не му се вярваше Орико да е наел секретар с толкова грозен, почти нечетлив почерк. В по-голямата си част писмата бяха тромави, резултат от усилието на един пораснал мъж да бъде мил към малко дете, освен когато не се отплесваше в описания на любимата си менажерия. Тогава ставаха спонтанни и се четяха с лекота, личеше ентусиазъм, а навярно и убеждението му, че поне на тази тема интересът му би съвпаднал с този на природеното му сестриче.
Приятното занимание бе прекъснато на свой ред късно следобед, когато един паж го уведоми, че трябва да придружи царевната и лейди Бетриз, които искали да пояздят. Той бързо окачи дадения му назаем меч на кръста си. Когато излезе на двора, конете вече чакаха оседлани. Казарил не се беше качвал на конски гръб от почти три години и пажът го изгледа невярващо и неодобрително, когато му поиска блокче за качване, с чиято помощ се настани предпазливо на седлото. Бяха му приготвили едно хубаво животно със спокоен нрав, същия кафяв скопец, който беше яздила царевината придворна онзи първи ден, когато Казарил чакаше в двора да го приемат. Когато малката им кавалкада се приготви да поеме през портите, въпросната придворна се надвеси от един прозорец и им помаха с ленена кърпичка и с неприкрито облекчение. Ездата обаче се оказа значително по-спокойна, отколкото Казарил беше очаквал, най-обикновена разходка до реката и обратно. И понеже той обяви още в началото, че всички разговори ще се водят на дартакийски, ездата се оказа в по-голямата си част мълчалива, което още повече допринесе за мира и спокойствието.