Обърна се. Очите му се бяха нагодили вече към полусенките в мелницата. И тогава видя тялото, проснато на осеяния с боклуци под.
Смрази се в пристъп на паника, но после задиша отново, като видя, че тялото, за разлика от него, не диша. Жив човек не би могъл да лежи неподвижно в такава странна поза с превит назад гръб. Казарил не се страхуваше от мъртъвци. Виж, от онова, дето ги беше привело в това състояние…
Въпреки неподвижността на трупа Казарил взе един камък от пода, преди да се приближи. Мъж, пълен, на средна възраст, ако се съдеше по сивото в грижливо подрязаната му брада. Лицето под брадата беше подуто и мораво. Удушен? По гърлото му нямаше следи от душене. Дрехите му бяха прости, но с много добро качество, обаче в същото време не му бяха по мярка, някак прекалено впити и овъртяни. Кафявата вълнена туника и черната мантия, поръбена със сребриста корда, подхождаха на богат търговец или на дребен благородник с аскетични вкусове, или пък на амбициозен учен. Не на фермер или занаятчия, във всеки случай. Нито на войник. Ръцете, покрити с лилави и жълти петна и подути също като лицето, нямаха мазоли, нямаха и — Казарил погледна към собствената си лява ръка, където двете липсващи крайни фаланги бяха живо доказателство за безсмислието да влизаш в спор със здраво затегнато въже — нямаха и осакатявания. Мъжът не носеше никакви украшения, никакви медальони, пръстени или печати, които да подхождат на богатското му облекло. Дали някой грабител не бе минал оттук преди Казарил?
Стисна зъби и се наведе да огледа трупа по-отблизо, движение, за което бе моментално наказан от болежките в своето си тяло. Не ставаше дума за възтесни дрехи, нито за прекомерна пълнота — тялото беше неестествено подуто, също като лицето и ръцете. Но при такава степен на разлагане трупът би следвало да е изпълнил тъмната мелница с непоносима смрад, която да задави Казарил още с пристъпянето през прага. А миризми не се усещаха, освен на някакъв мускусен парфюм или тамян, на опушена лой и на стара, изстинала пот.
Казарил отхвърли мисълта, хрумнала му най-напред: че бедният човек е бил ограбен и убит на пътя и после са го довлекли тук да не се вижда — по спечения пръстен под нямаше следи от влачене, но пък около трупа беше грижливо почистено от отломки и боклуци. По края на изчистеното имаше остатъци от пет свещи, догорели докрай и разтекли се на локвички — синя, червена, зелена, черна и бяла. Купчинки билки и пепел, разритани настрани. Тъмна, смачкана купчина пера в сенките, която при по-внимателен оглед се оказа мъртъв гарван с пречупен врат. Не му отне дълго да открие и мъртвия плъх с прерязано гърло, който вървеше с гарвана. Плъх и Гарван, свещените животни на Копелето, бога на всички бедствия — на торнадото, земетресенията, сушите, наводненията, помятанията и убийствата… „Искал си да предизвикаш боговете, нали?“ Глупакът, по всичко личеше, се бе опитал да направи магия за смърт и беше платил обичайната цена. Сам?
Без да докосва нищо, Казарил се изправи и огледи рушащата се мелница отвътре и отвън. Не откри нито торба, нито плащ или други вещи, сврени в ъглите. Един или повече коне бяха връзвани до стената, скрита от пътя, при това наскоро, ако се съдеше по пресните изпражнения, но вече ги нямаше.
Казарил въздъхна. Не беше негова работа, но нямаше и да е редно да зареже мъртвия така, да изгние без подобаващата при смърт церемония. Само боговете знаеха още колко време щеше да мине преди да го открие някой друг. Макар че мъртвецът очевидно беше заможен човек — все някой щеше да го потърси. Не беше от онези хора, дето ще изчезнат без следа и непотърсени като някой беден странник. Казарил отблъсна изкушението да се върне на пътя и да продължи, преструвайки се, че въобще не е намирал трупа.
Тръгна по пътеката, спускаща се откъм задната стена на мелницата. Все трябваше да има някоя ферма в другия й край, хора някакви. Не бяха минали повече от няколко минути, когато едва не се сблъска с един мъж, повел магаре, натоварено с вършини за огрев — появи се иззад един завой на пътеката. Мъжът спря и го огледа подозрително.
— Пролетната дама да освети деня ви, сър — учтиво поздрави Казарил. Нищо нямаше да му стане ако „съроса“ един селянин, нали така? Беше целувал мръсните крака на много по-недостойни мъже, пришпорван от ужаса на унизителното робство на галерите.