На следващия ден се разбра, че съдия Вресе е духнал през нощта с двама слуги, съответния брой коне и няколко набързо опаковани чанти и сандъци, оставяйки домакинството си като разбунен кошер и едно огнище, пълно с пепел от изгорени документи.
Казарил се опита да убеди Изел, че бягството на съдията също не бива да се приема като неоспоримо доказателство за вина, но твърденията му звучаха твърде кухо дори и за собствената му предпазливост в даването на преценка. Алтернативата — че Изел наистина е била докосната от богинята през онзи паметен ден — го притесняваше дотам, че предпочиташе да не мисли за това. Боговете, както уверяваха простолюдието учените теолози на Светото семейство, влияеха на хората по заобиколни, тайни и, преди всичко, пестеливи начини — боговете въздействаха чрез света, а не върху него. Дори за светлите, изключително редки чудеса на изцеление — или тъмните чудеса на бедствие и смърт — свободната воля на хората трябваше да отвори канал, по който доброто или злото да влязат в живия живот. През годините Казарил беше срещал само двама или трима души, за които подозираше, че може наистина да са били докоснати от някой бог, и малко повече, които сами си вярваха, че са докоснати. Край нито един от тях не се беше чувствал добре и искрено се надяваше, че Дъщерята на пролетта си е отишла доволна от постъпката на своето тазгодишно въплъщение. „Или че поне си е отишла…“
Изел почти не поддържаше контакти с братовото си домакинство в другия край на вътрешния двор, освен на трапезата или когато се събираха на голяма група да пояздят извън града. Казарил реши, че двете деца са били по-близки, преди началото на пубертета да ги тласне към отделните светове на мъжете и жените.
Намусеният секретар-преподавател на царевича, сер ди Санда, изглежда, излишно се дразнеше от празната кастиларска титла на Казарил. На масата или при разходките редовно претендираше за по-лично място, като придружаваше претенциите си с неискрена извинителна усмивка, която успяваше — при всяко сядане на масата — да привлече повече внимание, макар да се твърдеше, че цели обратното. Казарил се беше замислял дали да не се опита да му обясни, че това изобщо не го интересува, но се съмняваше, че ще бъде разбран, така че се задоволи просто да се усмихва на свой ред, отклик, който ужасно притесняваше ди Санда, понеже той упорито се опитваше да открие в тези му усмивки поредната проява на сложна тактика. Когато един ден се появи в учебната стая на Изел и настоя да му бъдат върнати картите, той, изглежда, очакваше Казарил да се впусне да ги защитава, като че ли бяха някакви тайни държавни документи. Вместо това Казарил побърза да ги извади и му ги връчи, като благодари любезно. Ди Санда нямаше какво друго да направи, освен да си тръгне, надут като пуяк.
Лейди Бетриз скръцна със зъби.
— Ама че човек! Държи се като, като…
— Като някоя от котките в замъка — подсказа й Изел, — когато се появи чужда котка. Какво толкова сте му направили, че съска така, щом ви види, Казарил?
— Уверявам ви, че не съм пикал под прозореца му — сериозно обяви Казарил, с което накара Бетриз да се изкиска в шепа — а, така вече е по-добре, — и да се огледа виновно да не би придворната да е седнала твърде близо и да е чула неприличната забележка. Дали пък не беше прекалил? Знаеше, че още не е хванал съвсем цаката на младите дами, но пък тези двете не се бяха оплакали от него, въпреки дартакийския. — Сигурно си мисли, че бих предпочел неговата служба. Макар че не виждам защо би му хрумнало нещо такова.
А може и да е имал основание, внезапно осъзна Казарил. При раждането на Теидез вероятността да наследи трона от току-що задомения си заварен брат Орико беше значително по-малка от сега. Но годините минаваха, а царината на Орико така и не бе успяла да зачене и интересът — нездравият интерес навярно — към Теидез със сигурност бе започнал да нараства в двора на Шалион. Може би точно по тази причина Иста беше напуснала столицата: за да отведе децата си далеч от бурния дворцов живот в тихата, неотровена от сплетни атмосфера на провинциална Валенда. Мъдър ход, в крайна сметка.
— О, не, Казарил — рече Изел. — Стойте си при нас. Тук е много по-хубаво.
— Така е — увери я той.
— Не е честно. Вие сте два пъти по-умен от ди Санда и сте пътували десет пъти повече от него! Защо го търпите толкова, толкова… — Бетриз, изглежда, срещаше затруднения с намирането на подходящата дума. — Толкова мълчаливо — най-накрая довърши тя. И отклони поглед за миг, сякаш се страхуваше, че той ще се досети за доста по-неприятното определение, което беше заменила в последния момент.