Казарил се усмихна криво на неочакваната си застъпничка.
— Как мислите, дали ди Санда ще се почувства по-щастлив, ако му дам възможност да упражнява глупостта си върху мен?
— Да, разбира се!
— Е, в такъв случай въпросът ви сам си намери отговор.
Тя отвори уста, после я затвори безславно. Изел едва не се задави от смях.
Една сутрин обаче ди Санда му стана малко по-симпатичен — появи се в учебната стая толкова пребледнял, че лицето му чак зеленееше, с тревожната новина, че царственият му повереник е изчезнал и не са го открили нито в къщата, нито в кухнята, нито в кучкарника или конюшнята. Казарил веднага препаса меча си, готов да яхне коня заедно с групата по издирването, като вече разчертаваше наум града и околностите му и преценяваше различните възможности — нараняване, разбойници, реката… таверните? Беше ли Теидез достатъчно голям да си пробва късмета с някоя проститутка? Това би било достатъчно сериозно основание да се измъкне от опеката на досадните си придворни.
Преди Казарил да е посочил това изобилие от възможности на ди Санда, чийто ум бе зациклил неспасяемо на разбойническото нападение като единствена възможна причина за отсъствието на младия царевич, самият Теидез се появи на коня си във вътрешния двор, окалян и потен, с дълъг лък през рамо, задъхано конярче по петите и мъртва лисица, преметната на седлото пред него. Младежът огледа намусено сбиращата се кавалкада.
Казарил изостави опитите да яхне коня си, без да разтегли някое вдървено сухожилие, приседна на пънчето за качване с юздата на кафявия скопец в ръка и с наслаждение проследи сцената — как четирима големи мъже гълчат момчето и го разпитват за очевидното.
„Къде бяхте?“ едва ли си струваше да се пита. „Защо го направихте?“ — също. „Защо не казахте на никого?“ — отговорът на този въпрос ставаше все по-очевиден с всяка минута. Теидез изтърпя конското със стиснати зъби, поне в по-голямата му част.
Когато ди Санда млъкна, за да си поеме дъх, Теидез бутна безжизнената си червеникава плячка в ръцете на Беетим, ловеца.
— Дръж. Одери ми я. Искам кожата.
— Кожите не струват през този сезон, млади господарю — ядосано рече Беетим. — Козината е рядка и се скубе много. — После размаха пръст към тъмните цицки на лисицата, натежали от мляко. — Освен това носи лош късмет да убиеш животно, което има малки, през сезона на Дъщерята. Ще трябва да й изгоря мустаците, или духът й ще се връща и ще ми разлайва кучетата по цяла нощ. А лисичетата къде са, а? Трябвало е да ги убиете и тях, като сте почнали, направо е жестоко да ги оставите да умрат от глад. Или пък двамцата сте ги скрили някъде по пътя, а? — Ядният му поглед се впи в уплашеното конярче.
Теидез хвърли лъка си на земята и изръмжа ядосано:
— Търсихме бърлогата. Не можахме да я намерим.
— Да, а колкото до теб… — обърна се ди Санда към нещастното конярче. — Знаеш, че трябваше да дойдеш първо при мен, ти… — И занарежда обиди, които бяха много по-директни от онези, с които се бе осмелил да засипе царевича, като завърши с нареждането: — Беетим, върви да напердашиш това момче за глупостта и нахалството му!
— Ще го направя, и още как, милорд — мрачно кимна Беетим и се отправи към конюшните с мъртвата лисица в едната ръка и яката на присвилото се конярче в другата.
Двамата главни коняри прибраха конете. Казарил им връчи с охота юздите на своя скопец и се замисли за закуската си — сега вече едва ли я грозеше неопределено забавяне. Ди Санда, у когото гневът беше взел връх над уплахата, конфискува лъка и подкара Теидез през двора. Гласът на младежа долетя, извисен в един последен контрааргумент, преди вратата да се захлопне след двамата: „Какво да правя, като ми е толкова скучно!…“
Казарил сподави смеха си. Богове пет, каква ужасна възраст за едно момче. Пълно до пръсване с енергия и тормозено от изнервени, неразбираеми възрастни с глупави представи за това как трябва да си прекарва времето, сред които не присъстваха пропускането на утринните молитви, за да идеш на лов за лисици в прекрасна пролетна заран като тази — Казарил вдигна поглед към небето, изсветляващо до нежно синьо с разпръсването на утринната мъгла. Спокойствието в двора на провинкарата, истински балсам за душата на Казарил, несъмнено горчеше с ограниченията си на бедния Теидез.
И най-дискретният съвет от устата на новоназначения Казарил би се приел зле от ди Санда, както стояха нещата помежду им в момента. Струваше му се обаче, че ако ди Санда държи да запази бъдещото си влияние над царевича, когато той порасне достатъчно, за да встъпи във владенията си с цялата власт и привилегии на — най-малкото — висш лорд на Шалион, то едва ли е избрал правилния път, тъкмо обратното. По-вероятно беше Теидез да се отърве от него при първа възможност.