— О! Тръгнал съм към Кардегос да се позавъртя из двора. Баща ми винаги спираше тук, нали беше близък със стария провинкар, та като наближихме Валенда, реших да се натрапя и пратих куриер. И милейди — той кимна към провинкарата — бе така добра да ме покани.
— Добре щях да те напляскам, ако не беше изпълнил дълга си към мен — рече провинкарата с топла усмивка и възхитителна липса на логика. — Твърде много години минаха, откакто не съм виждала нито баща ти, нито теб. Много съжалявам, че е починал.
Пали кимна и продължи към Казарил:
— Смятаме да оставим конете да си починат тази нощ и утре да продължим бавно към столицата — времето е твърде хубаво, за да бързаме. По пътищата е пълно с поклонници, тръгнали я към светилище, я към някой храм — пълно и с онези, които се прехранват от тях, уви — чухме, че проходите на много места били завардени от разбойници, но така и не ги открихме.
— Търсили сте ги? — удивен рече Казарил. Докато той беше на път, единственото му желание бе да не намери бандити.
— Ха! Сега аз съм палиарският лорд-посветен към ордена на Дъщерята, заех мястото на баща си, както се сещаш. Имам си задължения.
— Присъединил си се към рицарския орден?
— По-скоро към обоза му. Водя книгите, събирам ренти, издирвам проклетата изчезваща екипировка, въобще грижа се за материалното обезпечаване. Радостите на командването, знаеш как е. Ти ме научи на тях. Една част слава и девет части риене на лайна.
Казарил се ухили.
— Толкова добро съотношение? Късметлия си ти.
Пали също се ухили и си взе сирене и кексчета от подноса на прислужника.
— Настаних хората си в града. Ами ти, Каз? Веднага щом споменах Готоргет и ме попитаха дали сме се срещнали — направо ми увисна ченето, когато милейди рече, че си дошъл тук, изминавайки пеша — пеша! — пътя от Ибра, и в такъв вид, сякаш те е довлякла котката.
Провинкарата сви без сянка на разкаяние рамене при укорителния поглед на Казарил.
— Забавлявах ги с военни истории през последния половин час — продължи Пали. — Как е ръката ти?
Казарил я сви в скута си.
— Възстанови се в голяма степен. — И побърза да смени темата. — Какво ще правиш в двора?
— Ами, досега така и не успях да положа официално клетва пред Орико, след като татко почина, освен това ще представлявам палиарския орден на Дъщерята на церемонията по инвеститурата.
— Инвеститура? — неразбиращо повтори Казарил.
— А, да не би Орико най-после да е назначил свещен генерал на ордена на Дъщерята? — попита ди Ферей. — Разправят, че откакто почина старият генерал, всички високопоставени фамилии в Шалион го тормозят за този пост.
— Нищо чудно — рече провинкарата. — Носи достатъчно доходи и влияние, макар и не колкото този на Сина.
— Носи и още как — каза Пали. — Още не е обявено, но се знае кой ще е — Дондо ди Жиронал, по-малкият брат на канцлера.
Казарил застина и отпи от виното, за да прикрие смущението си.
След доста дълга пауза провинкарата рече:
— Какъв странен избор. Човек обикновено очаква водачът на един рицарски орден да е по-… да е по-аскетичен по природа.
— Но, но… — заекна ди Ферей. — Канцлер Марту ди Жиронал държи водачеството на ордена на Сина! Двама от едно и също семейство? Това е опасна концентрация на власт.
Провинкарата промърмори:
— Освен това Марту е на път да стане и провинкар на Жиронал, ако слуховете са верни. Веднага щом старият ди Илдар си отиде, а той от доста време е на смъртен одър.
— Това не го бях чувал — възкликна Пали.
— Да — сухо рече провинкарата. — Семейство Илдар никак не са доволни. Предполагам, са се надявали титлата да премине към някой от племенниците на стареца.
Пали сви рамене.
— Братята Жиронал определено държат влиятелни позиции в Шалион, при това с одобрението на Орико. Предполагам, че ако бях умен, щях да намеря начин да се закача за подгъвите на плащовете им и да се облажа покрай тях.
Казарил се намръщи, забил поглед във виното си, и трескаво затърси начин да смени темата.
— Какви други новини си чул?
— Ами, преди две седмици Наследникът на Ибра вдигнал знамето си в Южна Ибра — отново — срещу онази стара лисица, баща му. Всички мислеха, че примирието от миналото лято ще удържи, но изглежда, миналата есен нещо са се спречкали и царинът е отхвърлил договорките. Отново.
— Наследникът — рече провинкарата — си позволява твърде много. Ибра има и друг син, в края на краищата.
— Орико подкрепи Наследника последния път — отбеляза Пали.
— За сметка на Шалион — промърмори Казарил.
— Според мен тогава Орико е искал да подходи далновидно — каза Пали. — В крайна сметка Наследникът все някога ще спечели. По един или друг начин.