— Ще е безрадостна победа на стария, ако синът му загуби — каза ди Ферей бавно и замислено. — Не, бас ловя, че ще пожертват още войници, а после ще се сдобрят за пореден път над труповете им.
— Тъжна история — рече провинкарата и стисна устни. — Нищо хубаво не може да излезе от това. Е, ди Палиар. Кажи ни някоя добра вест. Кажи, че царината на Орико е бременна.
Пали поклати тъжно глава.
— Не съм чул такова нещо, милейди.
— Е, тогава хайде да идем да вечеряме и стига сме говорили за политика. От нея само ме заболява главата.
Мускулите на Казарил се бяха вдървили от седенето въпреки изпитото вино и той едва не се строполи, когато се опита да стане от стола. Пали го улови за лакътя и му помогна да запази равновесие, като свъси мрачно чело. Казарил го погледна и поклати лекичко глава, после отиде да се измие и да се преоблече. И да огледа насаме синините си.
Вечерята протече особено приятно, в присъствието на почти цялото домочадие. Ди Палиар, който го биваше на маса, било за хапване, било за сладки приказки, се превърна в център на внимание, като се започне с лорд Теидез и лейди Изел и се стигне до последния паж. Въпреки виното той остана достатъчно трезвен и разказваше само весели истории, в които обрисуваше себе си повече като глупак, отколкото като герой. Разказът му как с Казарил излезли на нощен набег срещу рокнарийците, които се опитвали да прокопаят тунел под крепостната стена, и така им взели страха, че им държало влага близо месец след това, спечели и на двамата ласкателна доза окорени погледи от затаилата дъх публика, на която явно й беше трудно да си представи плахия, любезен секретар на царевната как се хили налудничаво, омазан с кал и сажди, и лази през горящите отломки с дълъг нож в ръка. Казарил осъзна, че това внимание му е неприятно. Искаше му се тук да е… невидим. На два пъти Пали се опита да му прехвърли топката на разговора, като мълчалив намек, че е негов ред да забавлява сътрапезниците, и на два пъти Казарил я връща в полето на Пали или на ди Ферей. След като и вторият му пас се провали, Пали се отказа от опитите си да го извади от черупката му.
Вечерята се проточи до късно, но най-накрая дойде часът, за който Казарил едновременно копнееше и от който се ужасяваше — когато всички се прибраха по стаите си за нощта, а Пали потропа на неговата врата. Казарил го покани да влезе, избута сандъка до стената, метна отгоре му една възглавничка за госта, а сам седна на леглото, което изскърца в унисон със собствените му скърцащи стави. Пали седна, впери поглед в него на смътната светлина от двете свещи и започна направо и без заобикалки, както си беше типично за него.
— Грешка, Каз? Мислил ли си за това?
Казарил въздъхна.
— Имах на разположение деветнайсет месеца за мислене, Пали. Протърках в главата си всяка възможност като стара възглавница. Мислих за това, докато не почувствах, че ще умра от мислене, и сложих точка. Толкоз.
Този път Пали решително не обърна внимание на намека му.
— Смяташ ли, че рокнарийците са ти отмъстили, като са те скрили от нас и са те обявили за мъртъв?
— Това е една от възможностите. — „Само дето видях списъка с очите си“.
— Или някой нарочно не те е включил в списъка? — упорстваше Пали.
„Списъкът беше съставен собственоръчно от Марту ди Жиронал, с неговия почерк“.
— Това беше заключението, до което стигнах.
Пали изпухтя възмутено.
— Гадно! Гадно предателство, след всичко, което преживяхме… проклети да са, Каз! Като стигна в двора, ще разкажа всичко на марш ди Жиронал. Той е най-влиятелният лорд в Шалион, боговете са ми свидетели. Бас държа, че с общи усилия ще успеем да стигнем до дъното на…
— Не! — Казарил се надигна ужасен от възглавниците си. — Недей, Пали! Дори не споменавай пред ди Жиронал, че съществувам! Не говори за това, не изричай името ми — ако всички ме мислят за мъртъв, толкова по-добре. Ако знаех, че е така, щях да си остана в Ибра. Просто… зарежи и толкоз.
Пали го гледаше втренчено.
— Но… Валенда едва ли е краят на света. Няма начин да не се разбере, че си жив.
— Валенда е мирно и спокойно място. Тук не преча на никого.
Имаше и други мъже, смели колкото Пали, имаше и такива, които бяха по-силни, но съобразителността и бързата мисъл го бяха направили любимия лейтенант на Казарил при Готоргет. Нужна му беше само една нишка и вече започваше да разплита… очите му се присвиха, блещукайки на меката светлина на свещите.
— Ди Жиронал? Лично? Богове пет, какво толкова си му сторил?
Казарил се размърда неспокойно.