Животът забави темпото си. Ученичките на Казарил въздишаха и се прозяваха в задушната учебна стая, когато следобедното слънце напечеше каменните зидове на кулата, прозявките не отминаваха и учителя им. В един такъв потен следобед той се предаде и отмени всички уроци след дванайсет часа, докато горещниците не отминат. Както беше казала Бетриз, царина Иста наистина изглеждаше все по-добре с удължаването на дните. Сядаше по-често на трапезата със семейството и почти всеки следобед седеше с придворните си дами в сянката на чворестите плодни дръвчета в дъното на цветната градина. Не й беше позволено обаче да се качва при брулените от вятъра бойници на покрива на замъка, така любими на Изел и Бетриз, където двечките бягаха както от жегата, така и от неодобрението на разни възрастни хора, които не си падаха по изкачването на многобройните стъпала дотам.
Прогонен от собствената си стая, нетърпимо задушна в морния ден след необичайно силния дъжд предната нощ, Казарил пое към градината в търсене на прохлада. Книгата под мишницата му беше една от малкото в бедната библиотека на замъка, които не беше чел, не че трактатът на Ордол „Петорната пътека на душата или Истинските методи на квинтарианската теология“ беше точно по вкуса му. Може пък като я отвореше напосоки на коленете си, евентуалната му дрямка да изглеждаше по-интелектуално занимание за случайни наблюдатели. Заобиколи обраслите с рози решетки и се закова на място — видя, че царината, придружена от една придворна дама с гергеф, е заела пейката, към която се беше отправил. Когато жените вдигнаха поглед към него, той сви глава между раменете си да избегне две замаяни от жегата пчели и се поклони извинително на дамите, задето, без да иска, им се е натрапил.
— Останете, кастилар ди… Казарил, нали? — промълви Иста, когато той се обърна да си ходи. — Как се справя дъщеря ми с учението?
— Много добре, милейди — каза Казарил, като се обърна и сведе глава. — Много е бърза в аритметиката и геометрията и много, хм, упорита в изучаването на дартакийски.
— Добре — каза Иста. — Това е добре. — Погледът й се плъзна за миг по нажежената от слънцето градина.
Компаньонката й се наведе над гергефа да разплете някакъв завързал се конец. Лейди Иста не бродираше. Казарил беше чул прислугата да шепне, че царината и придворните й дами работили половин година върху олтарна покривка със сложна бродерия за храма. Оставали само последните бодове, когато царината изневиделица грабнала везмото и го изгорила в камината в стаята си, където придворните й дами я били оставили сама само за няколко минути. Дали историята беше вярна, или не, Казарил не знаеше, но днес ръцете й не държаха игла и гергеф, а само една роза.
Казарил потърси по лицето й някакъв знак, че го е познала.
— Чудех се… исках да ви питам, милейди, дали ме помните от дните, когато служех тук като паж при благородния ви баща. Беше преди двайсетина години, така че няма да е чудно, ако сте ме забравили. — Позволи си една усмивка. — Тогава нямах брада. — И закри с ръка долната част на лицето си да й помогне.
Иста отвърна на усмивката му, но веждите й се смъкнаха надолу в усилие да си го спомни, което очевидно не даваше резултат.
— Съжалявам. Покойният ми баща имаше много пажове, които се сменяха с годините.
— Да, наистина, той беше чудесен господар. Е, няма значение. — Казарил прехвърли книгата от едната в другата си ръка да прикрие разочарованието си и се усмихна още по-извинително. Боеше се, че този пропуск на паметта й няма нищо общо със състоянието на нервите й. По-вероятно беше въобще да не го е забелязала — нетърпелива млада жена, която гледа напред и нагоре, а не надолу и назад.
Компаньонката на царината, която от известно време ровеше в кутията си с конци, измърмори:
— Проклета работа. — После вдигна очи и изгледа преценяващо Казарил. — Милорд ди Казарил — рече, като се усмихна приканящо. — Ако няма да ви затрудни, бихте ли останали да правите компания на милейди, докато изтичам до стаята си да намеря тъмнозеленото си копринено чиле?
— Няма да ме затрудни ни най-малко, мадам — без да се замисли, отговори Казарил. — Тоест, хм… — Хвърли поглед към Иста, която го погледна право в очите със смущаваща ирония. Е, царината все пак не получаваше пристъпи на истерия. Дори и сълзите, които понякога бе виждал в очите й, блестяха мълчаливо. Казарил се поклони на придворната дама, когато тя се надигна от пейката. Тя го хвана под ръка и го поведе встрани покрай решетката с розите.