Изправи се на пръсти и прошепна в ухото му:
— Всичко ще бъде наред. Само не споменавайте лорд ди Лютез. И стойте до нея, докато се върна. Ако започне отново старата песен за ди Лютез, просто… не я оставяйте сама. — И забърза към замъка.
Казарил обмисли опасността.
Великолепният лорд ди Лютез цели трийсет години беше най-довереният съветник на покойния царин Иас — приятели от детството, двамата бяха останали неразделни и в зрелите си години, както във война, така и на маса. С течение на времето Иас го беше наградил с всички възможни почести, направил го беше провинкар на два окръга, канцлер на Шалион, маршал на личната си гвардия и генерал на богатия рицарски орден на Сина. Както сред враговете, така и сред верните му поддръжници се говореше, че ди Лютез е царин на Шалион по всичко, освен по име. И че Иас е негова царина…
Понякога Казарил се беше чудил дали е било признак на слабост, или на хитрост от страна на Иас да натовари ди Лютез с мръсната работа и да го направи прицел за недоволството на висшите лордове, а самият той да остане в историята с прозвището Иас Добрия. Макар и не, трябваше да признае, Иас Силния, нито Иас Мъдрия, дори не и, боговете му бяха свидетели, Иас Щастливия. Именно ди Лютез беше уредил втория му брак с лейди Иста, опровергавайки по този начин упоритите слухове сред високопоставените фамилии в Кардегос за някаква противоестествена любов между царина и дългогодишния му приятел. И все пак…
Пет години след сватбата ди Лютез беше загубил благоразположението на царина, а заедно с него всичките си постове, внезапно и окончателно. Обвинен в държавна измяна, той беше умрял по време на изтезания в тъмниците на Зангре, огромната царска крепост на Кардегос. Извън двора на Шалион се шушукаше, че истинската му измяна била любовта му към младата царина Иста. В по-тесни кръгове циркулираше много по-приглушената мълва, че Иста най-сетне била убедила съпруга си да унищожи омразния й съперник за любовта му.
Във всички случаи триъгълникът беше налице, после смъртта отне единия участник, а накрая, когато Иас се затвори в себе си и умря няма и година след ди Лютез, и втория, като остави само един. Иста пък беше взела децата си и беше избягала от Зангре… или пък бе пратена в изгнание.
Ди Лютез. „Не споменавайте ди Лютез“. Което на практика означаваше да не споменава повечето от събитията в Шалион за последното поколение и половина. Така да е.
Казарил се върна при Иста и, леко нащрек, седна на мястото, освободено от придворната дама. Иста късаше листенцата на розата, не ожесточено, а нежно и систематично — откъсваше ги и ги подреждаше до себе си на пейката, имитирайки първоначалната им подредба — концентрични кръгове във възходяща спирала.
— Изгубените мъртви ме посетиха в сънищата ми снощи — подхвана бодро Иста. — Макар че сънищата не бяха от истинните. Вашите мъртъвци посещават ли ви насън, Казарил?
Казарил примигна и реши, че тя изглежда твърде бодра, за да е в някакъв унес, макар да говореше странни неща. А и не му беше трудно да долови смисъла в думите й, което определено нямаше да е така, ако беше луда.
— Понякога сънувам майка си и баща си. Вървят и говорят, сякаш са живи… така че ми става мъчно, когато се събудя и ги изгубя отново.
Иста кимна.
— Неистинните сънища носят тази тъга. Но истинните сънища са жестоки. Боговете са ви пощадили, щом никога не сънувате истинските им сънища, Казарил.
Казарил застина и наклони глава.
— Всичките ми сънища са объркани и се разнасят като мъгла, щом отворя очи.
Иста сведе глава към разголената си роза — сега подреждаше златистите, покрити с прашец тичинки, нежни като нарязан копринен конец, в миниатюрно ветрило в центъра на кръга от венчелистчета.
— Истинните сънища тежат като олово в сърцето и стомаха, достатъчно тежки са да… да удавят душите ни в скръб. Истинните сънища бродят посред бял ден. И въпреки това ни предават, също както всеки човек от плът и кръв може да глътне обратно повърнатите си обещания като куче повърнатата си вечеря. Не се доверявайте на сънищата, кастиларю. Или на хорските обещания. — Тя вдигна лице от цветната подредба; в очите й се беше появило напрежение.
Казарил се прокашля неспокойно.
— Така е, милейди, обратното би било глупаво. Но ми е приятно от време на време да зърна отново баща си. Защото вече няма друг начин да го срещна.
Тя му отправи странна, кривната усмивка.
— Не се страхувате от своите мъртви?
— Не, милейди. Когато ги сънувам.
— Може би вашите мъртви не са много страшни.
— Повечето не са, мадам — съгласи се той.