— Ходили ли сте някога на лов в Кардегос? — развълнувано го попита Теидез.
— Бил съм няколко пъти там със свитата на лорд ди Гуарида.
— Във Валенда няма диви прасета. — Теидез въздъхна. — Но пък имаме бикове! Това поне е нещо. По-добре от гълъби — или зайци!
— О, стрелбата по зайци също е полезно занимание за един бъдещ войник — увери го Казарил. — В случай, че някога му се наложи да лови плъхове за трапезата си. Изискват се почти същите умения.
Ди Санда се опули злобно насреща му. Казарил се усмихна и се оттегли с поклон от спора, като остави Теидез да тормози наставника си.
По време на обяда Изел поде същата песен на нов глас, макар атаката да беше насочена не срещу наставника й, а срещу баба й.
— Бабо, толкова е горещо. Не можем ли и ние да плуваме в реката като Теидез?
С напредването на лятото следобедната езда на царевича с учителя му, конярчетата и пажовете бе заменена от следобедно плацикане в един тих вир нагоре по течението на реката — същия вир, където ходеха да се разхладят живеещите в замъка по времето, когато Казарил беше паж. Разбира се, дамите бяха изключени от тези разходки. Казарил учтиво бе отхвърлил поканите да се присъедини към групата на царевича, позовавайки се на задълженията си като учител и секретар на Изел. Истинската причина беше, че трябваше да се съблече гол, за да плува във вира, а това би извадило на показ всички стари злощастия, изписани върху плътта му — история, върху която не би искал да се разпростира пред други хора. Недоразумението със собственика на банята все още го тормозеше, сетеше ли се за него.
— Категорично не! — отсече провинкарата. — Това би било абсолютно неприлично.
— Не със него — каза Изел. — Ще си направим наша си групичка, дамска. — Обърна се към Казарил. — Нали казахте, че дамите от замъка са ходели да плуват в реката, когато сте били паж тук!
— Слугините, Изел — уморено я поправи баба й. — Жени от по-долно потекло. Не е подходящо забавление за теб.
Изел прегърби рамене, ядосана, зачервена и нацупена. Бетриз, чиято мургава кожа не се изчервяваше толкова лесно, оклюма на стола си, бледа и повяхнала като препикано мушкато. Сервираха супата. Всички седяха и гледаха с омерзение вдигащите пара паници пред себе си. В името на стандартите и дисциплината — както винаги, — провинкарата взе лъжицата си и загреба решително.
Казарил внезапно рече:
— Но лейди Изел може да плува, нали, ваша милост? Искам да кажа, най-вероятно са я научили, когато е била малка?
— Определено не — отвърна провинкарата.
— Ооо — проточи Казарил. После още веднъж: — Ооо. — Плъзна поглед по сътрапезниците си. Този път царина Иста не беше сред тях и понеже това му спестяваше притеснението да не засегне болезнена за нея тема, реши да опита: — Това ме подсеща за една ужасна трагедия.
Провинкарата присви очи, но не захапа стръвта. За разлика от Бетриз:
— О, каква?
— Беше по времето, когато служех като куриер при провинкара на Гуарида, в една битка с рокнарийския княз Олус. Войските на Олус прекосиха границата под прикритието на нощта, а се беше извила и буря. Изпратиха ме да евакуирам дамите от домакинството на ди Гуарида, преди градът да бъде обкръжен. Малко преди съмване, след като бяхме яздили половината нощ, прекосихме придошъл поток. Една от придворните дами на провинкарата има нещастието конят й да се подхлъзне и водата я повлече заедно с пажа, който се опита да я спаси. Докато успея да обърна коня си, вече не се виждаха никъде… На следващата сутрин открихме телата им надолу по течението. Реката всъщност не беше дълбока, но жената бе изпаднала в паника, защото не можела да плува. Едно елементарно обучение можеше да превърне този фатален инцидент в обикновено премеждие и да спаси три живота.
— Три живота? — попита Изел. — Дамата, пажът…
— Тя чакаше дете.
— О!
Възцари се тъжно мълчание.
Провинкарата потърка брадичката си и изгледа Казарил.
— Истинска история ли ни разказа, кастиларю?
— Да. — Казарил въздъхна. Плътта й беше насинена, отекла от ударите, ледена и синкава, безжизнена като глина под пръстите му, докато я издърпваше на брега, прогизналите й дрехи тежаха, но не колкото сърцето му. — На мен се падна да съобщя на съпруга й.
— Хм — изсумтя ди Ферей. Макар да беше най-сладкодумният разказвач сред сътрапезниците, кастеланът не направи опит да надмине историята на Казарил с друга.
— Такова нещо не бих искал да преживея отново — добави Казарил.
Провинкарата изсумтя и погледна встрани. След миг каза:
— Не може внучка ми да плува гола в реката като някоя змиорка.