Изел изправи гръб.
— Ами ако сме облечени със, ъъъ, с ленени долни ризи?
— В интерес на истината, ако на човек му се наложи да спасява живота си с плуване, най-вероятно ще е с дрехи — услужливо допълни Казарил.
Бетриз добави замечтано под сурдинка:
— А и така ще се разхлаждаме два пъти. Веднъж, докато плуваме, и още веднъж, докато чакаме ризите ни да изсъхнат.
— Не може ли някоя дама от замъка да я научи? — подсказа Казарил.
— Те също не могат да плуват — твърдо рече провинкарата.
Бетриз кимна в знак на потвърждение.
— Само газят. — Сетне вдигна поглед. — Не бихте ли могли вие да ни научите да плуваме, лорд Каз?
Изел плесна с ръце.
— Ами да!
— Аз… ъъъ… — запъна се Казарил. От друга страна… в тяхната компания можеше да си остане с ризата на гърба, без да се налага да дава обяснения. — Не виждам защо не… стига вие, дами, да ме слушате. — Премести поглед върху провинкарата. — И ако баба ви разреши.
След дълго мълчание провинкарата изръмжа сърдито:
— Само гледайте всичките да не ми изстинете.
Изел и Бетриз, като добри момичета, се въздържаха от победоносни възклицания, затова пък метнаха по един признателен поглед на Казарил. Той се зачуди дали не бяха сметнали, че си е измислил тъжната история за онази нощна езда.
Уроците започнаха същия следобед — Казарил стоеше в средата на вира и се опитваше да убеди двете бая поуплашени млади жени, че няма да се удавят моментално, ако си намокрят косите. Опасенията му, че може да е прекалил с предварителния инструктаж за безопасност, постепенно преминаха, когато девойките най-после се отпуснаха и се научиха как да се оставят на водата да ги носи. Жените по принцип потъваха по-трудно от мъжете, особено от кокалест представител на силния пол като Казарил, макар че през тези няколко месеца богатата трапеза на провинкарата беше загладила до голяма степен вълчата изпосталялост на брадатото му лице.
Търпението му се оправда. В края на лятото двечките вече пляскаха и се гмуркаха като видри в попресъхналия от жегите вир. Казарил трябваше само да си седи в плитчините до кръста във водата и да им подвиква от време на време.
Изборът му на позиция бе само отчасти продиктуван от хладната свежест на водата. Провинкарата се беше оказала права — плуването наистина беше неприлично. А и тези свободни ленени ризи, подгизнали и прилепващи към налетите млади тела, имаха диаметрално противоположен ефект на скромността, която уж трябваше да съхраняват — факт, който той внимаваше да не натрапи на вниманието на двете си безгрижни поверенички. И нещо още по-лошо — ефектът беше двустранен. Мокрите ленени гащи, прилепнали към неговите слабини, разкриваха едно състояние на ума… ъъъ, на тялото… ъъъ, на укрепващото му здраве, което той искрено се надяваше двете девойки да не забележат. На Изел май и без това не й хрумваше да забележи. Не беше толкова сигурен за Бетриз. Придворната им дама Нан ди Врит, матрона на средна възраст, която беше отказала да се включи в уроците и газеше в плитчините напълно облечена, с поли вдигнати до под коленете, не изпускаше нищо от острия си поглед и определено имаше проблем с поддържането на сериозна физиономия. За щастие, тя, изглежда, му имаше доверие, а и не му се смееше в лицето, нито го клеветеше на провинкарата. Поне… той мислеше, че не го клевети.
Казарил все по-ясно си даваше сметка, и това му докарваше остри конфликти с будната му съвест, че отношението му към Бетриз от ден да ден приема все по-личен характер. Все още не до степен да пуска листчета с анонимни и ужасни любовни стихове под вратата й, слава на боговете за тези останки на здрав разум. Да свири на лютня под прозореца й вече не беше, и може би по-добре, по възможностите му. И все пак… в дългата лятна тишина на Валенда той неусетно беше събрал смелост да се размечтае за живот, измерващ се с интервали от време по-дълги от еднократното обръщане на пясъчен часовник.
Бетриз определено му се усмихваше и това си беше чистата истина, а не някаква негова самозаблуда. И се държеше мило. Но тя се усмихваше и се държеше мило и с коня си. Приятелското й държане определено не беше основа, върху която да гради пясъчни кули, още по-малко да си донесе креват и спално бельо и да тръгне да се нанася. И все пак… тя определено му се усмихваше.
Той редовно потискаше тези си пориви, но те продължаваха да се надигат — както и други неща, уви, особено по време на уроците по плуване. Но той се беше отказал от амбициите — повече нямаше да се прави на глупак, и толкова. Възбудата, която го караше да се чувства толкова неловко, може и да беше признак за укрепващото му здраве, но с какво му помагаше това? Беше точно толкова безимотен и безпаричен, колкото по времето, когато служеше като паж в същия този замък, само надеждите му бяха много по-малко. Сигурно беше луд, за да храни въображението си с надежди за страст или любов, и все пак… бащата на Бетриз беше безимотен човек от добро потекло и си изкарваше прехраната от служба. Едва ли би се отнесъл с пренебрежение към свой себеподобен.