— Страх ли ви е, Казарил?
Той обмисли отговора си и най-накрая отвърна простичко и искрено:
— Да, милейди.
— Ди Санда е глупак. Вие поне не сте.
Като не знаеше как да реагира на това, Казарил сведе любезно глава.
Иста си пое дъх, очите й се разшириха и тя каза:
— Пазете Изел. Ако някога сте държали на мен, или на честта си, пазете Изел. Закълнете се, Казарил!
— Кълна се.
Очите й зашариха изпитателно по лицето му, но за негова изненада, тя не настоя за още клетви или подробни обещания.
— От какво искате да я пазя? — предпазливо попита Казарил. — От какво се страхувате, лейди Иста?
Тя стоеше безмълвна под светлината на свещите.
Казарил се спомни за ефикасната молба на Пали.
— Милейди, моля ви, не ме пращайте в битка със завързани очи!
Устните й се разтвориха като след удар с юмрук в корема, сетне обаче тя поклати отчаяно глава, завъртя се рязко и избяга от стаята му. Придворната й дама, явно разтревожена до степен на безсилие, я последва с облекчена въздишка.
Въпреки спомена за заразителното безпокойство на Иста, Казарил установи, че духът му се е отърсил от лапите на ужаса под влиянието на ентусиазма, с който младежите се радваха на наближаващата цел. Пътят стигна до реката, която пресичаше Кардегос, и продължи покрай брега й през гъсто залесен район. Не след дълго втората река на Кардегос се съедини с по-голямата си посестрима. Хладен повей полъхна през сенчестата долина. От другата страна на реката триста стъпки скална стена се въздигаше от земята сякаш да пробие небето. Тук-там малки дръвчета впиваха отчаяно корени в пукнатините; само мъховете и лишеите вирееха на воля по стръмните камънаци.
Изел спря коня си и вдигна поглед нагоре към скалната стена. Казарил изравни коня си с нейния. Оттук дори не се виждаха резултатите от жалките усилия на строителите да добавят защитни съоръжения по билото на тази естествена крепостна стена.
— Ооо — проточи Изел.
— Лелеее! — добави Бетриз, извила врат назад.
— Крепостта Зангре — каза Казарил — никога в историята си не е била превземана със сила.
— Разбирам — промълви Бетриз.
Няколко пожълтели листа, обещание за настъпващата есен, се завъртяха покрай тях и изчезнаха, повлечени от тъмните води на реката. Пътниците пришпориха конете си по нанагорнището, извеждащо от долината към огромния, извит като дъга каменен мост, който прехвърляше реката и водеше към една от седемте градски порти. Кардегос делеше с крепостта обкръженото от двете реки високо плато. Градските укрепления се нижеха по ръбовете на клисурите във формата на лодка със Зангре на носа, после завиваха навътре в дълга стена, която оформяше кърмата.
В силната светлина на този хладен следобед градът определено не успяваше да изглежда зловещ. Пазарчета, мяркащи се в дъното на странични улици, шаренееха, отрупани с цветя и храна, сред гъмжило от мъже и жени. Пекари и сарафи, тъкачи, шивачи, бижутери и сарачи, и представители на много други професии и занаяти, които не изискваха постоянен източник на вода и можеха да отворят дюкяните си и тук, вместо по бреговете на реката, предлагаха стоката си. Керванът мина през храмовия площад, който беше с пет страни, вместо с обичайните четири, по една за всеки от големите палати-майки на религиозните ордени. Свещени, дякони и посветени крачеха насам-натам, видът им беше по-скоро забързан и делови, отколкото аскетичен. В просторния павиран център на площада се издигаше познатата форма — четирилистна детелина плюс една кула — на тукашния храм на Светото семейство, значително по-голям от скромния си побратим във Валенда.
Въпреки зле прикритото нетърпение на Теидез Изел настоя да спрат и прати Казарил да изтича в ехтящия вътрешен двор на храма и да остави дар от монети на олтара на Пролетната дама като признателност за безпроблемното им пътуване. Един дякон прие дара с благодарности и изгледа любопитно Казарил, който измърмори една разсеяна молитва и побърза да се върне при коня си.
Докато изкачваха дългия полегат склон към Зангре, минаха по улици, където къщите на аристокрацията, строени от дялан камък и с изящни метални решетки, защитаващи прозорците и портите, се издигаха рамо до рамо, високи и просторни. Овдовялата царина беше живяла в такава къща известно време след кончината на съпруга си. Изел развълнувано посочи три възможни кандидатури за дома от ранното си детство, накрая се призна за победена и обеща на Казарил по-късно да проучи в коя точно са живели.
Най-накрая стигнаха до огромната порта на самата крепост. Една естествена цепнатина, пресичаща по дължина платото, зееше току пред портата, по-страховита от всеки изкуствено прокопан защитен ров. От другата страна на пукнатината огромни камъни оформяха най-долния ред в зидарията на стените — необработени, но напаснати с такава точност, че и острието на нож не би могло да влезе помежду им. Над тях започваше фината рокнарийска зидария, чиито деликатни плетеници от геометрична декорация приличаха повече на захарна глазура, отколкото на камък. Над тях се издигаха нови редове дялан камък, все по-високо и по-високо, сякаш хората се бяха надпреварвали с боговете, създали гигантската скала, върху която стоеше цялото това каменно великолепие. От всички замъци, които Казарил познаваше, единствен Зангре му причиняваше световъртеж, когато го погледнеше отдолу нагоре.