Днес Казарил явно беше попаднал в полезрението на боговете. Зачуди се до какво ли щеше доведе вниманието им този път.
Колоната мазен пушек се издигна над горящата мелница и Казарил отново тръгна по пътя за Валенда, метнал на гръб стегнатия вързоп с дрехите на мъртвия. Макар да бяха по-чисти от дрехите, които носеше, реши, че ще намери перачка и ще плати да ги почистят основно, преди да ги облече. Медните вайди се топяха главоломно в сметките, които си правеше наум, но услугите на перачката си заслужаваха.
Предната нощ беше спал в една плевня, треперейки от студ в сеното, и беше вечерял с половин самун стар хляб. Другата половина беше изял на закуска. Имаше близо триста мили от пристанищния град Загосур, на ибрийското крайбрежие, до сърцето на Баошия, централната провинция на Шалион. Не беше успял да измине разстоянието толкова бързо, колкото беше пресметнал в началото. В Загосур храмовата болница на Майчиното милосърдие се беше посветила да помага в нужда на мъжете, изхвърлени, независимо как, от морето. Милостинята, която му бяха дали тамошните дякони, бързо беше намаляла, а после се стопи съвсем, преди да е стигнал до целта си. Но почти беше успял все пак. Още един ден, пресметна той, даже по-малко от ден. Ако само успееше да мести краката си един пред друг още един ден, можеше и да стигне до убежището си и да пропълзи в него.
Когато беше тръгнал от Ибра, главата му беше пълна с планове как ще помоли вдовстващата провинкара за място под покрива й, заради доброто старо време. За съвсем скромно място. Някакво, каквото и да е, стига да не изисква голяма физическа издръжливост. Амбицията му се беше стопила наполовина, докато се мъкнеше на изток през планинските проходи към по-студените височини на централното плато. Може би кастеланът или конемайсторът й щяха да му отделят някакво местенце, я в конюшните, я в кухнята, и въобще нямаше да се наложи да се натрапва на високопоставената дама. Ако успееше да си измоли място на кухненски прислужник, нямаше да е нужно дори да си казва истинското име. Съмняваше се в замъка да е останал някой, който да го помни от прекрасните дни, когато бе служил като паж на покойния провинкар ди Баошия.
Мечтата за едно тихо, непретенциозно местенце до кухненското огнище, където да се приюти безименен и където да не го навиква друг освен някой безобиден готвач за безобидни задачи като да извади вода от кладенеца или да донесе дърва за пещта, го беше тикала напред срещу поривите на последните зимни ветрове. Мечтата да си почине го тикаше напред, превърнала се в натрапчива идея, тя, заедно с мисълта, че всяка крачка напред е една крачка повече между него и кошмара на морето. Убивал бе часовете по самотния път, измисляйки нови, раболепни имена за новата си, анонимна самоличност. Но сега, изглежда, нямаше да му се наложи да се яви пред потресените погледи на придворните, облечен в дрехи, които са изхвърлили и бедняците. „Вместо това Казарил се моли на един селяк за дрехите на един труп и е благодарен и на двамата за услугата. Благодарен е. Дълбоко и най-смирено благодарен“.
Град Валенда се спускаше стремглаво по ниския хълм като ярка черга в червено и златно, червеното на покривите, златното на тукашния камък, и двете лъщящи на слънцето. Казарил примигна пред шеметните цветове, преливащи се от сълзите в очите му, пред познатите нюанси на дома си. Всички къщи в Ибра бяха варосани, твърде ярки в обедния пек на горещите северни ширини, избелени и ослепителни. Тукашният жълтеникав пясъчник беше с идеалния цвят за къщи, градове, земя — истинска милувка за окото. На върха на хълма, като истинска златна корона, се възправяше замъкът на провинкарата, стените му сякаш трептяха пред погледа. Той впи очи в него със страхопочитание, сетне продължи да се влачи напред и в стъпките му, въпреки болката в уморените нозе, сякаш се вля нова бодрост и сила, каквато не бе успял да изстиска от себе си, откакто беше поел на дългото си пътешествие.
Пазарните часове бяха отминали, така че улиците бяха тихи и спокойни. Той тръгна към централния площад. При храмовата порта се обърна към една възрастна жена, която изглеждаше достатъчно безобидна и едва ли би го проследила, за да го ограби, и я помоли да го упъти към някой сараф. Сарафът напълни шепата му със задоволително количество медни вайди в замяна на мъничкия му роял, и на свой ред го упъти към перачката и градската баня. Казарил спря колкото да си купи една мазна баничка от самотен уличен продавач и да я изгълта на една хапка.
Изсипа поисканите вайди на тезгяха на перачката и се спазари за наема на едни ленени панталони и една туника, плюс сламени сандали, с които да стигне до банята по напечените от мекото следобедно слънце улици. Жената награби всичките му мръсни дрехи и калните ботуши с вдъхващите си доверие, червени от водата ръце. Бръснарят в банята му подстрига косата и брадата, докато самият той седеше, съвсем неподвижен, на истински стол, каква наслада наистина. Малкият прислужник му поднесе чай. После се озова в настлания с плочи вътрешен двор, където се помещаваше същинската баня, изтърка се с ароматен сапун и зачака момчето да го облее с ведро топла вода. Докато предвкусваше това удоволствие, Казарил огледа огромния дървен резервоар с медно дъно, предвиден за шестима мъже или жени според деня, и който, за негов късмет и заради необичайния час, изглежда, щеше да е изцяло на негово разположение. Мангалът отдолу поддържаше водата гореща. Можеше да кисне вътре цял следобед, докато перачката извареше дрехите му.