На следващата сутрин царедворците на Шалион извадили от отломките три обгорени трупа. Само различният ръст им помогнал да различат кой е свещеният, кой е пажът и кой е царинът. Потресени и ужасени, царедворците чакали разтреперани участта си. Куриерът от Кардегос, галопиращ на север с новината за непрежалимата загуба, срещнал куриера на Иас, който препускал на юг с вест за победа. Погребение и коронация се провели едновременно зад стените на Зангре.
Казарил плъзна поглед по същите тези стени.
— Когато царевичът — вече царин — Иас се върнал от войната — продължи той да разказва на Бетриз, — наредил прозорците и вратите по долните катове на бащината му кула да бъдат зазидани и обявил, че оттук насетне никой не ще влезе повече в нея.
Нещо тъмно се сурна с плясък от върха на кулата и Бетриз изписка и сви уплашено глава между рамене си.
— Оттогава само гарваните свиват гнезда там — отбеляза Казарил, изви глава и проследи с поглед полета на черната птица в наситеното синьо на небето. — Подозирам, че това е същото ято свещени гарвани, които свещените на Копелето хранят в двора на храма. Умни птици. Дяконите ги опитомяват и ги учат да говорят.
Изел, която се бе приближила да послуша разказа на Казарил за съдбата на дядо си, попита:
— И какво могат да казват?
— Не много — призна Казарил, като й хвърли една кратка усмивка. — Тези, които съм виждал, имаха в речника си не повече от три гракливи думи. Макар някои дякони упорито да твърдят, че казвали повече.
Известени от ездача, който ди Санда бе пратил напред, десетки конярчета и слуги се притекоха да помогнат на пристигащите гости. Кастеланът на Зангре нагласи със собствените си ръце блокчето за царевна Изел. Навярно подсетена от приведената му побеляла глава за собствената си значимост и подобаващото на сана й поведение, тя като никога се възползва от блокчето и се смъкна от коня като истинска дама. Теидез хвърли юздите на едно приведено в поклон конярче и се заоглежда с грейнали очи. Кастеланът размени набързо няколко думи с ди Санда и Казарил относно някои подробности от практическо естество — като се започне от настаняването на конете и се свърши с това на царевната и царевича.
Кастеланът придружи двамата си високопоставени гости до стаите им в лявото крило на основната сграда, следван от процесия слуги, помъкнали багажа им. На Теидез и антуража му бе даден половин етаж; на Изел и дамите й — етажът отгоре. Казарил получи малка стаичка на етажа на Теидез, но в самия му край. Зачуди се дали не очакват от него да брани стълбището нагоре.
— Починете си и се освежете — рече кастеланът. — Царинът и царината ще ви приемат на тържествения банкет тази вечер, на който ще присъства целият двор. — Ако се съдеше по потока слуги, понесли вода за миене, чисто спално бельо, хляб, плодове, сладкиши, сирене и вино, явно нямаше опасност гостите от Валенда да умрат от глад в промеждутъка до вечерята.
— Къде са техни величества брат ми и снаха ми? — попита Изел кастелана.
Той й се поклони и отвърна:
— Царината си почива. Царинът е в менажерията си, която му носи голяма утеха.
— Ще ми се да я видя — рече тя с лек копнеж. — Често ми е писал за нея.
— Само му кажете. Той ще се радва да ви я покаже — увери я с усмивка кастеланът.
Не след дълго дамите се захванаха да преобръщат трескаво багажа, изправени пред трудния избор какви тоалети да облекат за банкета, занимание, в което очевидно не се нуждаеха от съдействието на Казарил. Той каза на слугата да внесе сандъка с багажа му в малката отредена за него стая, освободи го, сложи дисагите си на леглото и ги разрови, за да извади писмото до Орико, което провинкарата изрично го беше натоварила да предаде лично на царина и на никой друг, при това в първия удобен момент след пристигането им. Забави се само колкото да отмие праха от пътя от ръцете си и да хвърли бърз поглед през прозореца. Дълбоката клисура от тази страна на замъка сякаш се вбиваше надолу току под перваза на прозореца му. Шеметното блещукане на отразените от реката долу слънчеви лъчи се провиждаше едва-едва през върховете на дърветата в ниското.
Казарил се обърка само веднъж по пътя към менажерията, която се намираше извън стените, от другата страна на парка, в помещение, пристроено към конюшните. Ако не по друго, щеше да я познае по острата миризма на тор от непознати животни, различна както от човешката, така и от конската. Казарил се вгледа в извития вход на каменната сграда, почака очите му да се нагодят към хладната й сянка и пристъпи плахо през прага.