Две бивши отделения за коне бяха превърнати в клетки за двойка черни мечки с прекрасна лъскава козина. Едната спеше върху куп чиста слама, другата извърна очи към него, вдигна муцуна и ноздрите й потрепнаха обнадеждено при вида му. В отделенията от другата страна на пътечката бяха настанени някакви много странни животни, за каквито Казарил не беше чувал дори — приличаха на високи кози със стройни крака, но с дълги извити вратове, спокойни воднисти очи и дебела мека козина. В помещение от едната страна се кипреха, кацнали на дълги пръти, десетина големи ярко оцветени птици, чистеха перата си с клюнове и мърмореха нещо, а други, също толкова шарени, чуруликаха и прехвърчаха в големи клетки покрай стената. Срещу птичарника, в една открита ниша, Казарил най-сетне откри и човешко присъствие — коняр в чиста ливрея с цветовете на царина и един дебел мъж, седнал с кръстосани крака върху една маса — държеше леопард за украсения му със скъпоценни камъни нашийник. Казарил ахна и застина, когато мъжът сведе глава току до зиналите челюсти на голямата котка.
Мъжът разчесваше енергично козината на леопарда. Облак от жълти и черни косми се надигна около двамата, когато животното се загърчи на масата — след като примигна стреснато, Казарил се усети, че движението му е познато и представлява израз на най-обикновено котешко доволство. Очите му бяха като залепени за леопарда и мина още миг, преди да осъзнае, че дебелият мъж с чесалото е царин Орико.
Десетината години, откакто Казарил го беше видял за последно, не бяха пощадили царина. Орико не би могъл да мине за красавец дори на младини. Беше малко под средния ръст, с къс нос, който на всичкото отгоре беше счупил при злополука по време на езда и който сега приличаше повече на безформена гъба в средата на лицето му. Някога косата му беше кестенява и къдрава. Сега беше прошарена, все така къдрава, но доста оредяла. Царинът беше ужасно надебелял. Лицето му беше бледо и подпухнало, с натежали клепачи. Той говореше нежно на петнистата котка, която триеше глава в туниката му, обсипвайки я с нова порция косми, после захвана да ближе енергично броката, очевидно харесала си едно голямо мазно петно, ширнало се по плата върху внушителното шкембе на царина. Ръкавите на Орико бяха навити до лактите и половин дузина хванали коричка белези от одрасквания шареха ръцете му. Голямата котка улови едната гола ръка между зъбите си, задържа я за миг, но без да стисне челюсти. Казарил отлепи пръсти от дръжката на меча си и се прокашля.
Когато царинът обърна глава, Казарил падна на едно коляно.
— Господарю, нося ви поздрави от вдовстващата провинкара на Баошия, както и това писмо от нея. — Той протегна листа и добави, в случай че още не бяха уведомили владетеля: — Царевич Теидез и Царевна Изел пристигнаха, господарю.
— О, да. — Царинът кимна на застаряващия коняр, който се приближи до Казарил и пое писмото с изящен поклон.
— Нейна милост провинкарата ми нареди да ви го предам лично — неуверено добави Казарил.
— Да, да… един момент само… — С известно усилие Орико се преви над големия си корем да прегърне набързо леопарда, после щракна една сребърна верига за нашийника му. Като продължи да му говори нежно, той го накара да скочи от масата и доста по-тромаво от него слезе и каза: — Дръж, Умегат.
Това явно беше името на коняря, а не на котката, защото мъжът пристъпи напред и взе сребърната верига, като на свой ред подаде писмото на господаря си. После поведе животното към клетката му, като го побутна безцеремонно с коляно в хълбока, когато то спря да се почеше о решетките. Казарил задиша малко по-спокойно, когато конярят заключи вратичката след огромната котка.
Орико счупи печата и втвърденият восък се посипа по чистия, настлан с плочи под. Махна разсеяно на Казарил да се изправи и очите му се заспускаха бавно по паешкия почерк на провинкарата; царинът току поспираше да приближи или отдалечи листа, като примижаваше. Казарил, превключвайки без затруднение към познатия режим на царедворско поведение, хвана ръце зад гърба си и търпеливо зачака да бъде разпитан или освободен според волята на Орико.
Огледа коняря — главния коняр? — докато чакаше. Дори и да не беше чул името му, на човека определено му личеше, че е от рокнарийско потекло. Навремето сигурно е бил доста висок, но сега раменете му бяха прегърбени. Кожата му, навярно със златист оттенък на млади години, сега беше загрубяла, а цветът й бе избелял до този на слонова кост. Тънки бръчици обграждаха очите и устата му. Къдравата му бронзова коса, вече прошарена, беше прилепнала плътно към черепа му, сплетена на две плитки, които тръгваха от слепоочията му и се срещаха в опашка на тила, според някогашната рокнарийска мода. Придаваше му вид на чистокръвен рокнариец, макар че Шалион изобилстваше от потомците на смесени бракове — самият царин Орико имаше две рокнарийски принцеси в родословното си дърво, както от шалионската, така и от бражарската страна, оттам беше дошла и типичната за семейството му коса. Конярят беше облечен в ливрея на Зангре — туника, клин и дълга до коленете дреха без ръкави с избродиран на гърдите герб на Шалион, изправен на задните си лапи леопард върху стилизиран замък. Изглеждаше значително по-спретнат и изискан от господаря си.