Орико прочете писмото и въздъхна.
— Царина Иста се разстрои, нали? — обърна се той към Казарил.
— Бе разтревожена от раздялата с децата си — предпазливо рече Казарил.
— Боях се, че ще стане така. Нищо не може да се направи. Стига да се тревожи във Валенда, а не в Кардегос. Тук не мога да я взема, прекалено е… трудна. — Потърка носа си с опакото на ръката си и подсмръкна. — Предай на нейна милост провинкарата, че я ценя високо и че ще имам грижата за добруването на внуците й. Те се ползват с протекцията на брат си.
— Смятам да й пиша още тази вечер, господарю, за да я уведомя за пристигането ни. Ще предам думите ви.
Орико кимна отсечено, потърка отново носа си и примижа срещу Казарил.
— Познавам ли те?
— Аз… едва ли, господарю. Наскоро бях назначен от вдовстващата провинкара за секретар на царевна Изел. На младини служех като паж при покойния провинкар на Баошия — добави той, като един вид препоръка. Не спомена за службата си при ди Гуарида, която като нищо можеше да разбуди по-пресните спомени на царина, не че бе изпъквал с нещо сред останалите от свитата. Наскоро пуснатата брада, среброто в косата и общата загуба на тегло също бяха един вид дегизировка — щом Орико не го беше познал, имаше ли шанс и други да не го познаят? Чудеше се колко ли време ще може да се движи из Кардегос, без да се представя с истинското си име. Вече беше твърде късно да го променя, уви.
Както се оказа, можеше да запази анонимността си още за известно време, защото Орико кимна, явно доволен от даденото обяснение, и му махна в знак, че е свободен.
— Ще се видим на банкета тогава. Кажи на прекрасната ми сестричка, че с нетърпение чакам да я видя там.
Казарил се поклони почтително и се оттегли.
Гризеше загрижено долната си устна, докато крачеше към портата на Зангре. Щом на банкета щеше да присъства целият двор, там щеше да е и канцлерът марш ди Жиронал, дясната ръка на Орико, а където ходеше маршалът, там беше и брат му, лорд Дондо.
„Може пък и те да не си ме спомнят“. Бяха минали повече от две години след падането — „срамната продажба“ — на Готоргет, и още повече от неприятната случка в шатрата на лудия княз Олус. Фактът, че Казарил съществуваше, едва ли щеше да е повече от дребно раздразнение за могъщи лордове като тях. Нямаше как да знаят, че той се е досетил защо и как е бил продаден в робство на галерите — резултат от съзнателно предателство, а не от неволна грешка. Ако се постараеше да не привлича внимание върху себе си, те нямаше да си припомнят, каквото са забравили, и всичко щеше да е наред.
„Надеждата на глупака“.
Раменете на Казарил се изгърбиха и той удължи крачка.
Когато се прибра в стаята си, погледна с копнеж семплата си туника от кафява вълна и черния плащ. Но подчинявайки се на нарежданията от горния етаж, пратени по една останала без дъх прислужница, облече значително по-яркия си тоалет — туника в синьо и светлобежово, тюркоазен елек и тъмносини панталони от гардероба на покойния провинкар, които още миришеха на билките против молци. Ботушите и мечът допълниха царедворското му облекло, липсваха само златните пръстени и верижки.
По спешната повеля на Теидез Казарил се качи на горния етаж да провери дали дамите са вече готови и откри, че дрехите му не са били подбрани случайно. Изел се беше нагиздила в най-хубавата си рокля в синьо и бяло, а Бетриз и придворната дама бяха облечени съответно в тюркоазено и тъмносиньо. По отношение на бижутата дамите явно бяха заложили на сдържаността, защото Изел бе накичена подобаващо за девойка, със семпли диамантени обички, брошка на деколтето, инкрустирано с емайл коланче и само два пръстена. Бетриз излагаше част от останалия инвентар, назаем. Казарил изправи гръб, като вече не съжаляваше толкова много за собствения си блясък, решен да се държи на ниво заради Изел.
След като дамите се връщаха от вратата само седем или осем пъти да донагласят или сменят някоя част от облеклото си, най-накрая Казарил ги подкара надолу по стълбите, където ги чакаше Теидез с малката си свита, състояща се от ди Санда, баошианския капитан, командвал въоръжения им ескорт по време на пътуването, и неговия главен сержант, последните двама в най-хубавите си ливреи; ефесите на мечовете им бяха обсипани със скъпоценни камъчета. Сред шумолене на рокли и дрънчене на метал всички последваха пажа, пратен да ги заведе до тронната зала на Орико.