Спряха за кратко в преддверието, колкото да се подредят в правилния ред, като следваха тихите инструкции на кастелана. Вратите се отвориха широко, прозвучаха тръби и кастеланът обяви с гръмовен глас:
— Царевич Теидез ди Шалион! Царевна Изел ди Шалион! Сер ди Санда… — и така надолу по строгата йерархия от рангове, завършвайки със: — Лейди Бетриз ди Ферей, кастилар Вълк ди Казарил, сера Нан ди Врит!
Бетриз хвърли кос поглед на Казарил с весели пламъчета в кафявите си очи и промълви тихичко:
— Вълк? Първото ви име е Вълк?
Казарил сметна, че обстоятелствата са достатъчно извинение да не отговаря — и още по-добре, защото несъмнено би се оплел, опитвайки се да даде някакъв смислен отговор. Залата гъмжеше от царедворци и дами, блестяха бижута и шумоляха рокли, въздухът тежеше от парфюми, тамян и вълнение. Сред тази тълпа, даде си сметка той, облеклото му наистина беше скромно и ненатрапчиво — в строгите одежди в кафяво и черно би изглеждал като врана сред пауни. Тук дори и стените бяха облицовани с червен брокат.
На подиум в другия край на залата, под балдахин от червен брокат, обточен с тежък златен ширит, царин Орико и неговата царина седяха един до друг на позлатени столове. Орико изглеждаше значително по-добре сега, измит и с чисти дрехи, имаше дори лека руменина по подпухналите бузи, въобще изглеждаше почти по царски със златната си корона, по свой си тромав, застаряващ начин. Царина Сара беше елегантно облечена в богата алена рокля и седеше на стола си почти като замръзнала. Беше доста над трийсет и предишната й хубост изглеждаше някак изхабена и увяхваща. Изражението й беше застинало и Казарил се запита с какви ли смесени чувства се отнася тя към този прием. Със своята проточила се неплодовитост тя се бе провалила в основния си дълг към царската власт на Шалион — стига провалът да беше неин. Още преди години, когато Казарил се беше движил за известно време в двора, се говореше, че Орико нямал нито едно незаконородено дете, макар че по онова време въпросната липса се отдаваше на изключителната му вярност към брачното ложе. Издигането на Теидез беше, покрай всичко друго, и публично признание на царската двойка на едно много лично отчаяние.
Теидез и Изел се приближиха един след друг до царския подиум. Размениха си братски целувки за добре дошли по ръцете с царина и царината — пълният ритуал на официалните целувки на подчинение по челото, ръцете и краката не се изискваше от тях тази вечер. Всеки член от свитата им също бе удостоен с възможността да коленичи и да целуне царските ръце. Ръката на Сара беше студена като восък под почтителните устни на Казарил.
Казарил застана зад Изел, поизправи гръб и се настрои да издържи изпитанието, когато природените брат и сестра на царина се подготвиха да приемат почитанията на дългата опашка от царедворци, нито един от които не биваше да остане пренебрегнат. Дъхът застина в гърлото му, когато първите двама мъже пристъпиха напред.
Марш ди Жиронал беше облечен с пълната церемониална одежда на генерал на свещения рицарски орден на Сина, пласт връз пласт в кафяво, оранжево и жълто. Не се беше променил много, откакто Казарил го беше видял за последно преди три години, когато бе приел от него ключовете за Готоргет и маршалът му бе поверил командването на крепостта в походната си шатра. Още си беше слаб, посивял, с хладнокръвие в погледа, пълен с енергия, от хората, които често забравят да се усмихнат. Широкият колан за меча, пресичащ гърдите му, тежеше от емайл и скъпоценни камъни, преплетени в символите на Сина — оръжия, животни и бурета вино. Тежката златна верига, знак за канцлерския пост, висеше на врата му.
Три големи пръстена с печати красяха ръцете му — този на собствения му богат дом, на Шалион и на Ордена на Сина. Не носеше други пръстени — дори десетки скъпоценни камъни не биха могли да засилят впечатлението от тази небрежна демонстрация на власт.
Лорд Дондо ди Жиронал също беше с церемониални одежди на свещен генерал в цветовете — синьо и бяло — на Ордена на Дъщерята. По-набит от брат си, с неприятната склонност да се поти обилно, на четирийсет години той все още излъчваше присъщата за рода им енергичност. Като се изключеха салтанатите на новия му пост, той изглеждаше непроменен и незасегнат от времето, когато Казарил го беше видял за последно в лагера на брат му. Казарил осъзна, че се е надявал Дондо поне да е надебелял като Орико, като се имаше предвид прословутата му невъздържаност на масата, в леглото и във всички други наслади, но с изключение на малкото шкембенце, той си беше все същият. Блясъкът по ръцете му, да не споменаваме ушите, шията, китките и златните шпори на ботушите, компенсираше нежеланието на брат му да демонстрира семейното богатство.