— Ибрийците се отнесоха добре с мен при последното ми пътуване из вашата страна — любезно завърза разговор Казарил, след като се представиха един на друг, решил по възможност да не навлиза в подробности. — А вие как се озовахте в Кардегос, милорд?
Ибриецът се усмихна дружески.
— Вие сте човекът на царевна Изел, нали? Е, като оставим настрана несъмнените наслади на есенния лов в Кардегос, царинът на Ибра ме прати да убедя царин Орико да оттегли подкрепата си за новия бунт на Наследника в Южна Ибра. Наследникът получава помощ от Дартака. Според мен неминуемо ще открие, че това е подарък, който ще се обърне и ще му отхапе ръката, когато най-малко очаква.
— Царинът на Ибра сигурно приема болезнено бунта на Наследника — отбеляза Казарил, придържайки се към истината, но без да дава израз на отношението си. Старата ибрийска лисица достатъчно пъти беше играла двойните си игрички с Шалион през последните трийсет години, спечелвайки си репутацията на съмнителен приятел и опасен враг — макар че ако тази злощастна война на прибежки със сина му беше възмездието на боговете за лукавството му, то боговете наистина наказваха жестоко. — Не знам какво мисли царин Орико по въпроса, но на мен ми се струва, че да подкрепиш младостта срещу старостта е като да заложиш на сигурно. Двамата трябва пак да се сдобрят, или времето само ще реши проблема. Да победи сина си, за стареца ще е като да победи самия себе си.
— Вече не. Ибра има и друг син. — Пратеникът се огледа, наведе глава към Казарил и сниши глас: — Факт, който не убягна от вниманието на Наследника. За да се подсигури, миналата есен той удари по по-малкия си брат — мерзка и скрита атака, макар сега да твърди, че не я е разпоредил той, а е била самоволна инициатива на негови подчинени, разтълкували погрешно думите му. Много точно са си ги разбрали те, мен ако питат. Опитът им да премахнат младия царевич Бергон беше осуетен, слава на боговете, и Бергон беше спасен. Но Наследникът окончателно изчерпи търпението на баща си. Този път няма да има мир до пълната капитулация на Южна Ибра.
— Тъжна история — поклати глава Казарил. — Надявам се всички да се вразумят.
— Да — съгласи се пратеникът. Усмихна се одобрително, вероятно на чистия начин, по който Казарил бе съумял да не даде израз на предпочитанията си, и прекрати неприкритата си пропаганда.
Храната беше превъзходна и Казарил се наяде до насита. Гостите се преместиха в залата за танци, където царин Орико заспа на стола си, за което Казарил искрено му завидя. Дворцовите музиканти бяха великолепни както винаги. Царина Сара също не танцува, но студеното й лице се смекчи от очевидната наслада, която й носеше музиката, а ръката й тактуваше върху страничната облегалка на стола. Казарил настани затрудненото си храносмилане до стената, облегна удобно рамене и се загледа в по-младите, по-енергични или по-малко преяли гости, които пристъпваха, обръщаха се и се завъртаха грациозно в сложните фигури на танца. Нито на Изел, нито на Бетриз, нито дори на Нан ди Врит им липсваха партньори.
Казарил се намръщи, когато Бетриз зае мястото си във фигурата с третия си, не, с петия си млад лорд. Царина Иста не беше единственият притеснен родител, сгащил го преди отпътуването им от Валенда. Същото беше направил и сер ди Ферей. „Наглеждайте моята Бетриз — беше го помолил той. — Би трябвало с нея да е майка й или някоя друга по-възрастна дама, която познава живота, но уви…“ Ди Ферей се разкъсваше между страха от нещастие и надеждата за добри възможности. „Помогнете й да се пази от недостойни мъже, гуляйджии, безимотни досадници, знаете за кой тип мъже ви говоря“. Такива като него ли, не можеше да не се запита Казарил. „От друга страна, ако се запознае с някой солиден, почтен човек, няма да имам нищо против, ако послуша сърцето си… нали знаете, някой приятен мъж като, хм, да кажем като вашия приятел марш ди Палиар…“ Този небрежно приведен пример не му прозвуча чак толкова случаен. Да не би Бетриз вече да беше дарила тайничко сърцето си? Уви, Пали го нямаше тази вечер, понеже се беше върнал в окръга си след церемонията по инвеститурата на лорд Дондо. Едно приятелско лице би било добре дошло за Казарил сред тази тълпа от непознати.
Някакво движение привлече вниманието му и той обърна глава към едно познато, хладно усмихнато лице, далеч не приятелско обаче. Канцлер ди Жиронал му кимна за поздрав. Казарил се оттласна от стената и отвърна по същия начин. Мислите му си проправиха набързо път през мъглата от храна и вино.