На четвъртата сутрин се събуди, замаян от объркания си сън, в който търчеше из Зангре, награбил в шепи бижута, които не успяваше да връчи навреме на получателите им, и в който незнайно как присъстваше и един голям говорещ плъх, който му даваше невъзможни указания за посоките. Разтърка очи да прогони утайката от съня и се замисли от кое ще е по-разумно да се откаже — от силните вина на Орико или от тортите, в които имаше твърде много бадемов крем. Зачуди се с какви ли ястия ще трябва да се справи днес. А после се изсмя на глас, спомнил си дажбите по време на обсадата. Измъкна се от леглото, като продължаваше да се хили.
Изтърси туниката, която бе носил предния следобед, и разкопча маншета й, за да извади поизсъхналия половин самун хляб, който Бетриз настоятелно го бе помолила да скрие в широкия си ръкав, когато пикникът край реката бе прекъснат без време от изсипалия се проливен дъжд. Казарил се замисли с усмивка дали съхраняването на храна е било едно от предназначенията на широко скроените ръкави по времето, когато са излезли на мода в двора на Кардегос. Съблече нощната си риза, нахлузи панталоните, стегна връзките им и отиде при умивалника да се измие.
Неравномерен плясък прозвуча откъм отворения му прозорец и Казарил погледна натам, стреснат от шума. Един от гарваните, гнездящи в замъка, кацна на широкия каменен перваз и го изгледа, кривнал глава. Изграчи два пъти, после издаде някакъв странен мърморещ звук. Развеселен, Казарил изтри лице с пешкира, взе половинката хляб и направи няколко бавни крачки към птицата. Ако беше от опитомените, може би щеше да приеме храна от ръката му.
Гарванът, изглежда, забеляза хляба, защото не излетя при приближаването на Казарил. Той отчупи съвсем малко парченце и го протегна напред. Лъскавата птица го погледна напрегнато за миг, после бързо клъвна трохата от пръстите му. Казарил овладя инстинктивното си желание да се дръпне, когато острата черна човка го боцна по ръката, без да го нарани. Птицата се премести леко встрани и отърси крила, после разпери опашката си, от която липсваха две пера. Промърмори още нещо, сетне изграчи отново пронизителен звук, който проехтя силно в малката стая.
— Не „кау, кау“ — рече й Казарил. — Трябва да кажеш „Каз, Каз!“ — През следващите няколко минути забавлява себе си, а очевидно и птицата, като се опитваше да я научи на новата дума, дори я улесни, като изграчи няколко пъти „Казарил! Казарил!“ с акцент и тоналност, за които реши, че наподобяват птичето произношение, но въпреки щедрите подкупи от трохи гарванът, изглежда, беше по-неподатлив и от Изел с нейния дартакийски.
Урокът бе прекъснат от почукване на вратата и той извика разсеяно:
— Да?
Вратата се отвори. Гарванът изпляска с криле и отлетя. Казарил се надвеси през прозореца, загледан след него. Пернатият му приятел се сниши, после разпери рязко крила и пое отново нагоре, понесъл се в полукръг върху възглавницата на някакво въздушно течение, издигащо се от стръмната клисура.
— Милорд ди Казарил, царе… — Гласът внезапно млъкна. Казарил се отблъсна от перваза и се обърна. На прага на стаята му стоеше паж и го гледаше потресено. Казарил изстина от смущение, усетил, че още не си е облякъл ризата.
— Кажи, момче? — Като си даваше вид, че не бърза, той посегна небрежно към туниката си, изтръска я още веднъж и я навлече. — Какво има? — Провлачените му думи не предразполагаха към коментар или въпроси относно миш-маша от белези с различна давност по гърба му.
Пажът преглътна и рече задавено:
— Милорд ди Казарил, царевна Изел моли да се явите при нея в зелената стая веднага след закуска.
— Благодаря — хладно рече Казарил и кимна отсечено. Пажът не чака втора подкана, а хукна презглава по коридора.
Сутрешната екскурзия, на която трябваше да придружи Изел по нейно настояване, се оказа съвсем кратка — обещаната обиколка из менажерията на Орико. Царинът лично щеше да разведе сестра си. Когато влезе в зелената стая, Казарил го завари отпуснат на един стол, потънал в обичайната дрямка след закуска. Едно гръмко изхъркване стресна царина и той потри чело, сякаш го болеше главата. Бръсна няколко полепнали по широката му туника трохи, взе някакъв увит в ленена кърпа пакет и поведе сестра си, Бетриз и Казарил към менажерията.
В двора пред конюшните завариха ловната дружинка на Теидез, която се събираше за сутрешния лов. Царевичът им беше надул главите за този лов буквално откакто бяха стъпили в Зангре. По всичко личеше, че лорд Дондо си е направил труда да удовлетвори желанието на момчето, и сега водеше дружинката, в която се бяха включили няколко други царедворци, конярчета и викачи, пет-шест кучета и сер ди Санда. Теидез, кацнал на черния си кон, поздрави бодро сестра си и брат си, царина.