— Лорд Дондо казва, че е малко вероятно да вдигнем диво прасе — уведоми ги той, — понеже листата на дърветата не са окапали още. Но може пък да ни излезе късметът. — Конярят на Теидез се беше превил под товара на най-разнообразен арсенал оръжия, сред които новият лък и копието за диви свине. Изел, която очевидно не беше поканена, изгледа завистливо дружинката.
Ди Санда се усмихна, доколкото усмивките му въобще можеха да се нарекат усмивки, доволен от този благороден спорт, после лорд Дондо изсвири силно и поведе кавалкадата в галоп към изхода на двора. Казарил ги гледаше как се отдалечават и се опитваше да установи какво в тази приятна есенна картина го тревожи толкова. Хрумна му, че нито един от мъжете около Теидез не е под трийсет. Нито един не следваше момчето от приятелство, нито дори от предчувствие за приятелство. Всички бяха дошли, водени от личния си интерес. Ако някой от тези царедворци мислеше с главата си, реши Казарил, сега му беше времето да доведе синовете си тук, да ги пусне на воля и да остави природата да си свърши своето. Това също криеше своите опасности, но…
Орико закрачи тежко покрай конюшните, следван от Казарил и двете млади дами. Завариха главния коняр Умегат, явно предупреден предварително, да ги чака почтително пред вратите на менажерията, отворени широко да пропуснат утринното слънце и лекия вятър. Той сведе сплетената си глава пред господаря си и неговите гости.
— Това е Умегат — представи го Орико на сестра си. — Грижи се за менажерията. Рокнариец е, но въпреки това е добър човек.
Изел се постара да овладее тревожното си трепване и кимна грациозно. На приемлив литературен рокнарийски, макар и с неправилната граматическа конструкция, използвана от господар към воин, вместо от господар към слуга, тя каза:
— Благословен да сте от Светите на този ден, Умегат.
Очите на Умегат се разшириха и поклонът му стана мънично по-дълбок.
— Благословена да сте и вие от Висшите, м’хенди — върна й поздрава той на най-чистия език на Архипелага, в учтивата граматична форма, използвана от роб към господар.
Казарил вдигна вежди. В крайна сметка Умегат, изглежда, не беше от шалонийците със смесена кръв. Зачуди се по какъв ли странен каприз на съдбата рокнариецът се е озовал тук. Искрено заинтригуван, той подхвана:
— Далеч сте от дома, Умегат. — Каза го във формата, използвана от слуга към по-низш слуга.
Бегла усмивка изви устните на коняря.
— Имате ухо за езиците, м’хенди. Това се среща рядко в Шалион.
— Лорд ди Казарил ме учи — обясни Изел.
— Значи ви учат добре, милейди. Но — като се обърна към Казарил, той промени формата, преминавайки към използваната от роб към учен, дори по-изискано учтива от тази на роб към господар: — Шалион сега е мой дом, Мъдри.
— Хайде да покажем моите животинки на сестра ми — намеси се Орико, явно отегчен от чуждоезичната размяна на любезности. Потупа ленената салфетка, която държеше, и се ухили съучастнически. — Откраднах една медна пита за мечките от масата на закуска и медът скоро ще прокапе, ако не се отърва от него.
Умегат се усмихна и ги поведе навътре в хладната каменна сграда.
Тази сутрин беше по-чисто от първия път, когато Казарил бе идвал тук, много по-чисто от банкетните зали на Орико. Орико се извини и свърна в една от клетките на мечките си. Мечката се събуди и седна на хълбок. Орико седна по същия начин на светлата слама и двамата се загледаха. Като цяло, Орико твърде много й приличаше по фигура. Разгъна салфетката и отчупи парче от медната пита; мечката подуши доволно въздуха и започна да облизва пръстите му с дългия си розов език. Изел и Бетриз се възхитиха на меката и красива меча козина, но не се осмелиха да се присъединят към царина в клетката.
Умегат ги поведе към тревопасните същества, които приличаха на кози, и този път дамите се осмелиха да влязат в отделенията, да погалят животните и да ги похвалят завистливо за големите им кафяви очи и предългите мигли. Умегат обясни, че се наричат вели и живеят чак от другата страна на Архипелага, после извади отнякъде моркови, с които двете дами нахраниха велите сред смях и взаимно задоволство. След това последваха Умегат към птичарника. Орико още се занимаваше с мечката и им махна да продължат без него.
Тъмна сянка се стрелна откъм слънцето в пътечката между клетките и се настани с плясък и мърморене на рамото на Казарил, който подскочи стреснато. После погледна и позна гарвана от прозореца, поне ако се съдеше по липсващите пера на опашката. Птицата заби ноктестите си крачка в рамото му и изграчи: