Момчето се качи на столчето и заизлива бавно ведрото върху главата му. Казарил се въртеше и плюеше доволно под струята. Отвори очи — момчето го зяпаше със зинала уста.
— Вие… вие дезертьор ли сте били? — със задавено гласче попита то.
Аха. Питаше заради гърба му — грапава червена мрежа от белези, един връз друг така нагъсто, че помежду им не беше останала здрава кожа, наследство от последното бичуване, на което го бяха подложили рокнарийците на галерата. Тук, в царство Шалион, дезертьорите от войската бяха сред малкото престъпници, които законът наказваше с толкова жестоко бичуване.
— Не — твърдо рече Казарил. — Не съм дезертьор. — Изхвърлен — определено, предаден — може би. Но никога не беше дезертирал от поста си, дори от най-трудните.
Момчето затвори уста, пусна дървеното ведро отвисоко и хукна нанякъде. Казарил въздъхна и тръгна към резервоара.
Тъкмо беше потопил разпъваното си от болежки тяло в райската топлина на водата, когато собственикът на банята се появи с тежки забързани крачки в малкия вътрешен двор.
— Вън! — изрева той. — Вън оттук, ти…
Казарил се сви ужасен, когато мъжът го сграбчи за косата и го издърпа от водата.
— Какво? — Мъжът му хвърли туниката, панталоните и сандалите, смачкани на топка, и го извлече на бърза ръка от дворчето в предното помещение. — Чакай, чакай бе, какво правиш? Не мога да изляза гол на улицата!
Мъжът го пусна и викна:
— Обличай се и изчезвай оттук. Банята ми е почтено място! Не за такива като тебе! Върви в бардака. Или още по-добре, иди се удави в реката!
Замаян и мокър, Казарил навлече туниката през главата си, нахлузи панталоните и се опита да пъхне крака в сандалите, като едновременно с това държеше връзките на панталона и се опитваше да не падне, докато собственикът на банята го блъскаше към вратата. Тя се затръшна в лицето му, когато се обърна, най-после разбрал какво става. Другото престъпление, за което в Шалион наказваха с бичуване почти до смърт, беше изнасилването на девойка или момче. Лицето му поаленя и се сгорещи.
— Но аз не за това… не съм… продадоха ме на рокнарийските корсари…
Стоеше треперещ. Замисли се дали да не заблъска по вратата, докато онези вътре не склонят да го изслушат. „О, бедната ми чест!“ Собственикът сигурно беше баща на момчето.
Смееше се. И плачеше. Клатушкаше се на ръба на… на нещо, което го плашеше повече от разгневения мъж вътре. Всмука въздух през стегнатото си гърло. Липсваше му достатъчно енергия да спори, а дори и да ги накараше да го изслушат, защо да му вярват? Изтри очи с мекия лен на ръкава си. Платът издаваше острата, приятна миризма, която остава само след натиска на силно нагорещена ютия. Миризма, която го върна към спомени за живот в къща, а не в канавка. Сякаш бяха минали хиляда години.
Победен, той се обърна и потътри крака обратно по улицата към боядисаната в зелено врата на перачката. Звънчето издрънча, когато прекрачи несмело прага й.
— Дали ще се намери някое ъгълче, където да поседна, госпожа? — попита той, когато жената се показа при повика на звънчето. — Аз… свърших по-рано, отколкото… — Гласът му заглъхна засрамено.
Тя сви яките си рамене.
— Ъъъ, ъхъ. Айде ела с мене отзад. Чакай малко. — Наведе се под тезгяха и извади малка книжка, колкото една негова педя, подвързана с обикновена, небоядисана кожа. — Ей ти книжката. Късмет имаш, че проверих в джобовете, иначе досега да е станала на каша.
Казарил се стресна, но все пак протегна ръка да я вземе. Сигурно се беше скрила някъде сред гънките на дебелия плащ на мъртвеца — не я беше напипал, докато нагъваше бързешком дрехите му в мелницата. Редно беше да се даде на свещената от храма заедно с останалите вещи на мъртвия. „Е, точно сега няма да бия обратно път дотам, това поне е сигурно“. Щеше да я върне веднага щом му се удадеше възможност.