Казарил вдигна рамене.
— Докато се извлича печалба от войната — не. Рокнарийските князе играят същата игра. Един вид всеобща корумпираност.
— Една окончателна победа би сложила край на войната — замислено рече Изел.
— Трудно изпълнимо — въздъхна Казарил. — Ако царинът успее да прокара подобно решение, без царедворците му да се усетят, че губят бъдещите си приходи. Не, няма как да стане. Просто не е възможно. Без подкрепа Шалион не е в състояние да надвие всичките пет княжества, а дори и да го направи по някакво чудо, му липсва опит в морските дела, за да удържи крайбрежието задълго. Ако всички квинтариански царства се обединят и водят тежки сражения години наред, някой изключително силен и решителен царин би могъл да наложи волята си и да обедини цялата земя. Но цената в човешки жертви, издръжливост и пари би била огромна.
Изел рече бавно:
— По-голяма от цената на това безкрайно кръвопускане по северната граница? Ако се направи веднъж — ако се направи както трябва веднъж — ще се свърши завинаги.
— Но няма кой да го направи. Необходим е човек решителен, далновиден и волеви, а такъв няма. Царинът на Бражар е застаряващ пияница, чието единствено бойно поле е царското ложе, а противниците — дамите от двора му. Ибрийската Лисица е зает да води гражданска война, а Шалион… — Казарил се поколеба, осъзнал, че разгорещените му емоции го подвеждат към нелюбезна откровеност.
— Теидез — започна Изел и си пое дъх. — Може пък да е писано на Теидез, когато порасне достатъчно.
Подобна участ Казарил не би пожелал никому, макар момчето като че ли наистина притежаваше някакви зачатъци на талант в тази насока, стига образованието му през следващите няколко години да го изостреше и фокусираше.
— Завоеванието не е еднственият начин да се обединят народите — посочи Бетриз. — Да не забравяме браковете.
— Да, но никой не може да се сроди с три царства и пет княжества — каза Изел и сбърчи нос. — Едновременно поне.
Зелената птица, изглежда, се подразни, че е загубила вниманието на публиката си, и избра точно този момент да изстреля една забележително нецензурна фраза на простонароден рокнарийски. Моряшка птица, наистина — при това от галерите, прецени Казарил. Умегат се усмихна сухо при неволното изсумтяване на Казарил, после вдигна леко вежди при вида на Бетриз и Изел, които стиснаха силно устни и се изчервиха, спогледаха се и със сетни усилия удържаха сериозните си физиономии. Посегна спокойно към една качулка и я нахлузи върху главата на птицата.
— Лека нощ, зелени ми приятелю — каза й той. — Мисля, че още не си съвсем готов за отбрана компания. Може би лорд ди Казарил трябва и на тебе да даде някой и друг урок по литературен рокнарийски, а?
Казарил тъкмо си мислеше, че Умегат изглежда съвсем способен сам да преподава литературен рокнарийски, когато към вратата на птичарника с изненадващо бодри стъпки се приближи Орико — бършеше в панталоните си полепналата по ръцете му меча слюнка и се усмихваше широко. Казарил реши, че думите на кастелана от деня на пристигането им тук са верни — царинът, изглежда, наистина намираше утеха в менажерията си. Погледът му беше бистър, лицето му си беше върнало цвета, въобще изглеждаше много по-добре в сравнение с вялостта и изтощението, на които Казарил бе станал свидетел веднага след закуска.
— Трябва да видите котките ми — обърна се той към дамите. Гостите го последваха по настланата с каменни плочи пътечка и той гордо им показа клетките, приютили две красиви златисти котки със снопчета косми по върха на ушите — бяха от планините на Южен Шалион, и една рядка котка-албинос със сини очи от същата порода, чиито черни снопчета по ушите се открояваха в стряскащ контраст. В този край на менажерията имаше и клетка с пясъчни лисици от Архипелага, както ги нарече Умегат — приличаха на кльощави дребни вълци, с огромни триъгълни уши и предизвикателни изражения.
Най-накрая Орико им представи своя безспорен любимец, леопарда. Пуснаха го от клетката и задържано от сребърната си верига, животното се заотрива в краката на царина, като издаваше странни ръмжащи звуци. Казарил затаи дъх, когато, насърчена от брат си, Изел клекна да погали леопарда, лицето й бе само на педя от страховитите му челюсти. Кръглите бистри жълти очи на звяра никак не му изглеждаха приятелски, но клепачите им бяха полупритворени от очевидно доволство, а широкият му нос с цвят на тухла потрепна, когато Изел го почеса под брадичката и прокара разперените си пръсти по прекрасното му петнисто палтенце. Когато Казарил коленичи обаче, в ръмженето на котката се появи несъмнено враждебна нотка и надменният жълт поглед с нищо не предразполагаше към подобни волности. Казарил благоразумно стисна ръце в скута си.