— Теидез си няма нито баща, нито някой от другите, които изброихте. Е, освен… освен царин Орико, който му е едновременно и баща, и брат, в известен смисъл.
Погледите им се срещнаха и Казарил осъзна, че не е нужно да добавя на глас: „В смисъл, който не му е особено от полза“. След като помълча замислено, тя добави:
— А не мога да си представя сер ди Санда…
Казарил изсумтя тихичко.
— Бедният Теидез. И аз не мога да си го представя. — Поколеба се, после добави: — Трудна възраст. Ако Теидез беше живял в двора досега, щеше да е свикнал с атмосферата му и нямаше да е толкова… впечатлен. Или ако го бяха довели тук след някоя и друга година, характерът му можеше вече да е поулегнал. Не че дворът не заслепява хора на всякаква възраст, особено ако изведнъж са те хвърлили право в дълбокото. И все пак, ако гласят Теидез за наследник на Орико, време е да се започне обучението му. Което включва и умереност във всичко, а тя се учи трудно.
— Учат ли го на това? Не съм забелязала. Ди Санда се опитва всячески, но…
— Противникът го превъзхожда числено — довърши вместо нея Казарил. — В това е коренът на проблема. — Челото му се сбърчи, докато премисляше казаното. — В дома на провинкарата ди Санда се ползваше с пълната й подкрепа, като авторитетът й допълваше неговия. Тук, в Кардегос, царин Орико би трябвало да поеме нейната роля, но той сякаш въобще не се интересува от това. Ди Санда е оставен да се бори самичък в една обречена битка.
— Този двор… — Бетриз се намръщи; очевидно се опитваше да облече в думи неща, за които не беше свикнала да мисли. — Този двор има ли център?
Казарил въздъхна. Беше нащрек.
— В дворовете, където цари добър ред, винаги има човек, който се явява нещо като морален стожер за останалите. Ако не царинът, то неговата съпруга, някой като провинкарата, който да дава тон, да поддържа високи стандарти на поведение. Орико е… — не можеше да каже „слаб“, не смееше да каже „болен“, — Орико не го прави, а царина Сара… — Царина Сара му приличаше на призрак, бледа и вяла, почти невидима. — И за нея важи същото. С което стигаме до канцлер ди Жиронал. Който е твърде зает с държавни работи и не си прави труда да озаптява брат си.
Бетриз присви очи.
— Да не би да казвате, че насъсква Дондо?
Казарил допря предупредително пръст до устните си.
— Спомняте ли си шегата на Умегат относно гарваните от Зангре, които били царедворци сред събратята си? А сега сменете ролите на гарваните и царедворците. Виждали ли сте как ято гарвани се обединява, за да ограби гнездото на друга птица? Един от гарваните увлича родителите след себе си, в това време друг се стрелва към гнездото да грабне яйцата или новоизлюпените птичета… — Гласът му изстина. — За щастие, повечето царедворци в Кардегос не мелят толкова добре заедно, колкото ято гарвани.
Бетриз въздъхна.
— Не съм сигурна дали Теидез си дава сметка доколко искрени са новите му „приятели“.
— Боя се, че ди Санда, въпреки искрената си загриженост, не му е обяснил докрай всичко. А е трябвало да бъде крайно откровен, за да пробие през мъглата от ласкателства, сред която плува Теидез в момента.
— Но вие го правите за Изел, непрекъснато — възрази Бетриз. — Казвате й: наблюдавайте онзи мъж, вижте какво ще направи сега, вижте защо го прави, и когато се окажете прав за седми или осми път, ние няма начин да не започнем да се вслушваме в думите ви, а на десетия или дванайсетия и на нас започват да ни се отварят очите. Не може ли ди Санда да прави същото за Теидез?
— По-лесно е да видиш петното на чуждото лице, отколкото на своето. Това ято от царедворци не притиска Изел толкова, колкото Теидез. Слава на боговете. На всички им е ясно, че нея ще я продадат извън двора, навярно извън Шалион дори, следователно тя не представлява интерес за тях. Теидез обаче е бъдещата им прехрана.
С тези неокончателни и незадоволителни разсъждения прекъснаха временно разговора си, но Казарил беше доволен, че Бетриз и Изел явно са започнали да усещат по-недоловимите опасности на дворцовия живот. Царящото в Зангре веселие замайваше, изкушаваше, беше пир за очите, който можеше да опияни разума не по-малко от тялото. За част от царедворците и дамите този начин на живот може би наистина беше толкова забавен и невинен — макар и доста скъп, — колкото и изглеждаше. За други той беше танц на привидности, послания с премерен подтекст, удари и контраудари също толкова сериозни, ако не и толкова смъртоносни, колкото при истински дуел. Ако искаше да си остане стъпил здраво на краката, човек трябваше да умее да разпознава играчите от пионките. Дондо ди Жиронал беше основен играч сам по себе си, и в същото време… може би не всеки негов ход бе насочван от по-големия му брат, но със сигурност можеше да се каже, че всеки негов ход биваше позволен от него.