Изел продължи разпалено:
— Не трябва ли Теидез да се учи на държавно управление? Поне да се запознае с работата на канцлерството, да присъства на съветите, да изслушва пратеници? Или, ако не на държавно управление, поне на истинско военно изкуство? Нищо лошо няма в ловуването, но не трябва ли да участва в учебни маневри? Духовното му меню, изглежда, включва само сладкиши и никакво месо. За какъв царин го подготвят така?
„Може би за същия като Орико — вял и болнав, — който няма да се конкурира с канцлер ди Жиронал за властта над Шалион“. На глас обаче Казарил каза:
— Не знам, царевна.
— А аз откъде да знам? Откъде изобщо да знам нещо? — Закрачи из преддверието, напрегната и объркана, полите й шумоляха гневно. — Мама и баба разчитат на мен да го наглеждам. Казарил, поне бихте ли проучили дали рицарите на Дъщерята наистина са били продадени на Наследника на Ибра? Това поне едва ли би могло да се запази в тайна!
За това беше права. Казарил преглътна.
— Ще се опитам, милейди. Но… после какво? — Придаде строгост на гласа си, за да подчертае смисъла на казаното. — Дондо ди Жиронал е опасен враг и притежава власт, с която шега не бива.
Изел се обърна и го изгледа настоятелно.
— Без значение колко корумпирана е тази негова власт?
— Колкото е по-корумпирана, толкова е по-опасна.
Изел вирна брадичка.
— Щом е така, кастиларю, кажете ми — колко опасен, по ваша преценка, е Дондо ди Жиронал?
Въпросът й го притисна към стената и той застина с полуотворена уста. „Хайде кажи го де — Дондо ди Жиронал е вторият най-опасен човек в Шалион след брат си“. Вместо да го каже обаче, той взе ново перо от глинената съдинка и се зае да подостри върха му с ножа за хартия. След малко каза:
— И на мен не ми харесват потните му ръце.
Изел изсумтя. Но по-нататъшният кръстосан разпит му беше спестен от Нан ди Врит, която се развика откъм вътрешната стая по въпрос от жизненоважно знанение, засягащ някакви шалове и разпилян наниз перли, който моментално пришпори двете млади дами към мястото на инцидента.
В хладните следобеди, когато времето не позволяваше да се ходи на лов, царевна Изел изразходваше неизчерпаемата си енергия, като подбираше малкото си домочадие на конни разходки в дъбовите горички край Кардегос. Казарил, заедно с лейди Бетриз и две задъхани конярчета, препускаше след петнистата й кобила по една потънала в зеленина пътечка — щипещият въздух бе нашарен от златен листопад, — когато до слуха му достигна тропот на копита, приближаващ се изотзад. Той хвърли поглед през рамо и стомахът му се сви — кавалкада маскирани мъже препускаше по пътеката. Само след миг ги настигнаха с крясъци. Той вече беше извадил меча си, когато позна конете — принадлежаха на някои от по-младите царедворци в Зангре. Мъжете бяха облечени със забележителна колекция от дрипи, голите им ръце и крака бяха омазани с мръсотия, която подозрително приличаше на вакса.
Казарил си пое дъх и за миг се приведе над седлото и заповяда на сърцето си да намали темпото, докато хилещата се групички „пленяваше“ царевната и лейди Бетриз и връзваше ръцете на пленниците си, включително и тези на Казарил, с копринени панделки. Горещо си пожела някой да го предупреждава поне него за тези лудории. Ухиленият до уши лорд ди Ринал се беше спасил на косъм, макар очевидно да не го съзнаваше, от мигновена смърт вследствие прерязано гърло. Набитият му паж, застигнал Казарил откъм другата страна, можеше да умре при обратния удар, а мечът на Казарил да завърши замаха си в корема на трети, преди, ако наистина бяха разбойници, да са го повалили с общи усилия. И всичко това преди умът му да е родил първата ясна мисъл или устата му да се е отворила, за да изкрещи предупредително. Всички те се смяха от сърце на ужаса и изненадата, изписали се по лицето му, и го подкачаха, че е извадил меча си. Той се усмихваше глуповато и реши да не им обяснява какво точно е отцедило кръвта от лицето му.
Продължиха вкупом към „разбойническия лагер“, голяма поляна сред дърветата, където група слуги от Зангре, също преоблечени в дрипи, печаха на шишове една сърна и по-дребен дивеч. Разбойнички, пастирки и няколко просякини с доста царствен вид посрещнаха с радостни викове завръщането на похитителите. Изел изписка през смях, когато разбойническият главатар ди Ринал отряза кичур от къдравата й коса и го вдигна високо, обявявайки сумата на откупа. Това обаче още не беше краят на представлението, защото при този знак група „спасители“ в синьо и бяло, водени от лорд Дондо ди Жиронал, се вряза в галоп сред бандитите. Започна се бурна фехтовка наужким, включваща няколко драматични елемента със свински мехури, напълнени с кръв, докато всички разбойници не бяха убити — като някои от убитите продължаваха да се оплакват, че не било честно, — и кичурът коса не бе спасен от лорд Дондо. След това един фалшив свещен от храма на Брата съживи чудотворно един след друг разбойниците с мях вино и цялата компания насяда върху постланите на земята одеяла и се нахвърли върху храната и виното.