Казарил се оказа на едно одеяло с Изел, Бетриз и лорд Дондо. Седеше с кръстосани крака в единия край, дъвчеше печено и хляб и наблюдаваше как Дондо забавлява царевната с, поне според него, доста дебелашки хумор. Дондо се примоли на Изел да го награди с отрязаната къдрица като благодарност за избавлението си, като в замяна й предложи — щракна с пръсти на пристъпващия от крак на крак паж — кутийка от обработена кожа, съдържаща два красиви гребена от черупка на костенурка, инкрустирани със скъпоценни камъчета.
— Съкровище за съкровище и сме квит — каза Дондо и показно прибра къдрицата в един вътрешен джоб на туниката си, до сърцето.
— Обаче подаръкът ви е жесток — парира го Изел. — Да ме дарите с гребени, а да ме оставите без коса, която да прикрепям с тях. — Вдигна високо единия от гребените и го завъртя да улови лъчите на слънцето.
— Но косата ви ще порасне отново, царевна.
— А вашите съкровища не ще ли пораснат отново?
— Със същата лекота, с която ще порасне и косата ви, уверявам ви. — Подпря се на лакът до нея и й се усмихна широко, главата му бе само на педя от скута й.
Развеселената усмивка на Изел повехна.
— Значи новият ви пост е доходен, така ли?
— Определено.
— Тогава сте си сбъркали ролята. Може би трябваше да изиграете главатаря на разбойниците.
Усмивката на Дондо малко се стегна.
— Ако светът не беше устроен така, как бих могъл да купя достатъчно перли, за да радвам красивите дами?
Червени петна избиха по страните на Изел и тя сведе поглед. В усмивката на Дондо се прокрадна задоволство. Казарил, стиснал зъби, протегна ръка към една сребърна манерка с вино, с намерение да я изсипе случайно във врата на Изел, нажежеше ли се още повече ситуацията. Уви, манерката се оказа празна. Но за негово огромно облекчение, Изел посегна да си вземе месо и хляб и задъвка тях, вместо Дондо. Достатъчно беше, че придърпа полите си по-далеч от лорда, когато се размърда да смени позата си.
Есенната вечер захладняваше и ситата компания пое бавно към Зангре. Изел дръпна юздите на петнистата си кобила и се изравни с коня на Казарил.
— Кастиларю. Успяхте ли да разберете дали има нещо вярно в слуха, че рицарите на Дъщерята са били продадени като наемници?
— Чух го от няколко души, но това още не го прави достоверно. — Всъщност достоверността на слуха се беше потвърдила напълно, но Казарил прецени, че ще е неразумно да го съобщи на Изел точно в този момент.
Тя се намръщи, без да каже нищо, после пришпори коня си да настигне лейди Бетриз.
Същата вечер по-оскъдният от обикновено банкет приключи без танци и уморените царедворци и дами се оттеглиха да си легнат рано-рано в леглата или да се посветят на по-интимни удоволствия. Дондо ди Жиронал настигна Казарил в едно преддверие.
— Хайде да се поразходим за малко, кастиларю. Мисля, че трябва да си поговорим.
Казарил вдигна любезно рамене и последва Дондо — преструваше се, че не забелязва двамата млади гуляйджии, от най-верните приятелчета на Дондо, които се повлякоха уж небрежно на няколко крачки зад тях. Излязоха през кулата в тясната част на крепостта в неправилния малък четириъгълник на един вътрешен двор, от който се откриваше гледка към сбиращите се реки в ниското. По знак на Дондо двете му приятелчета останаха да чакат при вратата, подпирайки каменния зид с отегчения вид на уморени стражи.
Казарил пресметна шансовете. Дондо му беше в обхвата, а въпреки последвалото му боледуване месеците на греблата бяха направили ръцете му много по-силни, отколкото изглеждаха. Дондо без съмнение беше обучен по-добре от него. Двете грубиянчета при вратата бяха млади. Подпийнали, но млади. При трима срещу един можеше и въобще да не се стигне до бой с мечове. Един непохватен секретар, попрекалил с виното след вечеря и излязъл да се поразходи край бойниците, като нищо би могъл да се подхлъзне и да падне в тъмното, отскачайки от стръмната скала по целите й триста стъпки до реката долу. На следващата сутрин щяха да открият натрошеното му тяло без нито една издайническа рана от меч.
Няколко фенера в скоби по стената хвърляха примигваща оранжева светлина по каменните плочи. Дондо махна любезно към една гранитна скамейка до външната стена. Камъкът беше грапав и студен под бедрата на Казарил, а нощният вятър жулеше неприятно потния му врат. Като изръмжа тихо, Дондо също седна, отмахвайки несъзнателно плаща си, за да освободи дръжката на меча.