— И така, Казарил — започна Дондо. — Виждам, че си станал близък довереник на царевна Изел.
— Постът на неин секретар е много отговорен. А този на неин наставник — още повече. Аз се отнасям сериозно и към двата.
— Което не ме изненадва — ти винаги си взимал всичко прекалено на сериозно. Когато е в твърде големи количества, и най-доброто нещо може да се превърне в недостатък, между другото.
Казарил сви рамене.
Дондо се облегна назад и кръстоса крака в глезените, сякаш се настаняваше удобно за сладки приказки с близък приятел.
— Например — той махна уж небрежно с ръка — момиче на нейната възраст трябва вече да проявява интерес към мъжете, а на мен тя ми се струва доста студена. Кобилка като нея е създадена за разплод — бедрата й са широки, готови за мъж. — Раздвижи собствените си слабини за илюстрация. — Да се надяваме, че не е наследила онази злощастна семейна слабост и че студенината й не е първият признак за душевните, ъъъ, затруднения, които измъчват бедната й майка.
Казарил реши да не взема отношение по този въпрос и само измуча.
— Да се надяваме, както казах. Но пък ако не в това е проблемът, човек, ще не ще, започва да се чуди дали някой… твърде сериозен неин приближен не си е поставил за цел да я настройва против мене.
— Дворът е пълен с клюки. И с клюкари.
— Наистина. Та, хм… в какъв точно смисъл се изказваш за мен пред нея, Казарил?
— Предпазливо.
Дондо се облегна отново назад и скръсти ръце.
— Добре. Това е добре. — Помълча известно време. — И все пак бих предпочел да се изказваш топло. Топло би било по-добре.
Казарил облиза устни.
— Изел е много умно и чувствително момиче. Сигурен съм, че ще усети, ако я лъжа. По-добре да оставим нещата, както са.
Дондо изсумтя.
— А, ето че стигнахме и до това. Подозирам, че още ми се сърдиш за онази гадна игричка на лудия Олус.
Казарил махна отрицателно с ръка.
— Не. Това е забравено, милорд. — Двамата седяха толкова близо един до друг, колкото и в шатрата на Олус, и това, заедно с особената миризма, която се излъчваше от тялото на лорда, върна спомена с пределна яснота — задъханото отчаяние, издрънчаването, силния удар… — Беше отдавна.
— Хъм. Хубаво е, че не си злопаметен, обичам такива хора, и все пак… имам чувството, че въпреки това се нуждаеш от допълнителен стимул. Предполагам, че още си беден, както винаги. Някои хора така и не се научават как да напреднат в света. — При тези си думи Дондо се зае да измъкне един пръстен от дебелите си влажни пръсти, което не му се удаде много лесно. Златната халка беше тънка, но пък зеленият камък беше голям, плосък и изящно обработен на фасетки. Той го сложи в дланта си и я протегна към Казарил. — Нека това стопли сърцето ти към мен. И езика ти.
Казарил не помръдна.
— Получавам всичко, което ми е необходимо, от царевната, милорд.
— Разбирам. — Черните вежди на Дондо се сбраха на възел над носа му, тъмните му очи проблеснаха в светлината на фенерите между присвитите му клепачи. — Този пост наистина ти предоставя значителни възможности да си пълниш джобовете, нали?
Казарил стисна зъби.
— Ако отказвате да повярвате в почтеността ми, милорд, може поне да се замислите за бъдещето на царевна Изел и да повярвате, че съм запазил поне част от интелигентността, с която са ме дарили боговете. Днес тя има малко домакинство. Утре може да притежава царство или княжество.
— Мислиш ли? — Дондо се облегна със странна усмивка на устните, после се засмя на глас. — Ах, бедният Казарил. Ако човек пренебрегне птичката в ръката си заради ятото, което вижда на дървото, накрая най-вероятно ще остане с празни ръце. Умно ли е това според теб? — Постави лукаво пръстена на гранита помежду им.
Казарил отвори и двете си ръце и ги вдигна с дланите нагоре пред гърдите си, сякаш пускаше някакво невидимо птиче да излети на свобода. После ги върна решително на коленете си и каза любезно:
— Запазете си пръстена, милорд, може да си купите с него някой човек с по-ниска цена. Сигурен съм, че лесно ще намерите такъв.
Дондо си взе с яден жест пръстена и изгледа злобно Казарил.
— Не си се променил. Все същият лицемерен позьор. Сякаш сте си плюли в устата с онзи глупак ди Санда. Нищо чудно, като се има предвид кой ви е избрал — старата вещица във Валенда. — Стана и закрачи към вратата, нахлузвайки пръстена си. Двамата юнаци, които го чакаха, изгледаха любопитно Казарил и го последваха.