Засега се ограничи да поблагодари учтиво и да последва перачката до вътрешния двор — с дълбок кладенец, не по-различен от този на съседа й с банята, където в подгряван от огън казан вреше вода и четири млади жени търкаха и плакнеха дрехи в коритата за пране. Перачката му махна към една пейка до стената и той седна извън обсега на водните пръски, зяпнал в някакво безтелесно опиянение спокойната трудова сцена. Имаше време, когато би се подсмихнал презрително при мисълта да зяпа така група румени селски девойчета, време, когато пазеше погледите си за изящните дами. Как така не бе забелязал колко красиви са перачките? Силни и засмени, движенията им като танц… и мили, толкова мили, толкова мили…
Най-накрая ръката му помръдна от разбуденото любопитство да разгърне книжлето. Може вътре да беше написано името на собственика — и така да се разбули мистерията. Страниците се оказаха изпълнени с гъст ръкопис, тук-там имаше малки диаграми. И всичко беше шифровано.
Той примигна и се приведе по-близо, очите му се заеха да разгадаят тайнописа почти против волята му. Беше огледално писмо. И със система за замяна на буквите — тези системи можеха да бъдат трудни за разгадаване. Но, за негов късмет, една кратка дума се повтаряше три пъти на същата страница и това му даде ключа. Търговецът беше избрал най-детинския тайнопис, като просто беше преместил всички букви с една позиция и не си беше направил труда да променя повече системата. Само дето… написаното не беше на ибрийския език, който се говореше, в различните му разновидности, в царствата Ибра, Шалион и Бражар. Беше на дартакийски, който се говореше в най-южните провинции на Ибра и във великата Дартака отвъд планините. Почеркът на мъжа беше ужасен, правописът му — още повече, а познанията му по дартакийска граматика бяха, по всичко личеше, кажи-речи несъществуващи. Щеше да е по-трудно, отколкото си беше помислил отначало. Щяха да му трябват лист и писалка, някое тихо местенце, време и добра светлина, ако искаше да разбере нещо от тази каша. Е, можеше да е и по-лошо. Можеше да е шифровано на лош рокнарийски.
Все пак беше почти сигурно, че това са бележките на мъртвия върху магическите му експерименти. Поне това Казарил можеше да отгатне. Предостатъчно да го осъдят и да го увисят на въжето, ако вече не беше мъртъв. Наказанията за практикуване — не, за опит дори за практикуване — на магия за смърт бяха жестоки. Наказанието за успешно направена магия обикновено се смяташе за излишно, защото Казарил не беше чувал за причинена по този начин смърт, която да не е струвала живота на човека, който я е предизвикал. Без значение чрез каква връзка злосторникът е принудил Копелето да пусне един от демоните си в света, той винаги се връщаше или с две души, или с нито една.
Впредвид това би трябвало да има още един пресен труп някъде из Баошия… Поради това си естество, магията за смърт не беше особено популярна. Тя не допускаше заместници или пълномощници в двуострото си поразяващо действие. Да убиеш означаваше сам да бъдеш убит. Нож, меч, отрова, сопа, почти всеки друг метод беше за предпочитане, ако държиш да оцелееш след злодеянието си. Но, от самозаблуда или отчаяние, от време на време хората все още прибягваха и до това. Книжката съвсем определено трябваше да бъде върната на селската свещена, която на свой ред да я предаде на който там висшестоящ служител в Храма на боговете се падаше задължението да разследва случая от името на царството. Казарил свъси чело, поизправи гръб и затвори опасната книжка.
Топлата пара, еднообразният ритъм на движенията на жените и приспивните им гласове, както и собственото му изтощение го изкушиха да полегне на една страна, свит на пейката, подложил книжлето под бузата си. Ще затвори очи само за миг…
Събуди се и се стресна, нещо изпука болезнено в схванатия му врат, а под пръстите си усети нещо дебело и вълнено, което не трябваше да е там… някоя от перачките беше метнала одеяло отгоре му. Неволна въздишка на благодарност се изскубна от гърдите му при тази небрежна проява на милосърдие. Изправи се с мъка и прецени светлината. Дворчето вече тънеше почти цялото в сянка. Изглежда, беше проспал по-голямата част на следобеда. Беше се събудил от тупването на почистените му и излъскани, доколкото това беше възможно, ботуши, които перачката беше пуснала отвисоко на плочите. Тя остави купа с нагънатите му дрехи, както хубавите, така и парцаливите, на пейката до него.
Като си спомни реакцията на момчето от банята, Казарил попита несмело: