Казарил въздъхна и се запита дали този миг на силно удовлетворение няма да се окаже купен на твърде висока цена. Може би щеше да е по-разумно да приеме подкупа и да остави Дондо доволен и с грешното впечатление, че си е купил още един човек, същия като него, когото да върти на малкия си пръст. Изведнъж се почувства дяволски уморен, изправи се с мъка и тръгна да се прибира с мисълта за стълбите, които трябваше да изкачи до спалнята си.
Тъкмо пъхаше ключа в ключалката, когато ди Санда мина покрай него; прозяваше се. Двамата си кимнаха дружески за поздрав.
— Почакайте малко, ди Санда.
Ди Санда го погледна през рамо.
— Кастиларю?
— Внимавате ли да си заключвате вратата и да държите ключа у себе си?
Веждите на ди Санда отхвръкнаха нагоре и той се обърна.
— Имам един сандък със здрава ключалка и държа в него всичко по-ценно.
— Не е достатъчно. Трябва да заключвате стаята си.
— За да не откраднат нещо ли? Нямам кой знае какво за…
— Не. За да не се озове вътре нещо откраднато.
Устните на ди Санда се отвориха и той застина за миг, обмисляйки казаното, после вдигна очи към Казарил.
— О — отрони той накрая и кимна бавно, почти покланяйки се на Казарил. — Благодаря ви, кастиларю. Не бях помислил за това.
Казарил също му кимна и влезе в стаята си.
10.
Казарил се настани удобно в спалнята си сред светлината на разточително много свещи с класическия бражарски роман в стихове „Легендата за зеленото дърво“ и въздъхна доволно. Библиотеката на Зангре се беше прославила с богатата си колекция от книги по времето на Фонса Мъдрия, но след това я бяха занемарили — ако се съдеше по прахта, томчето, което държеше, не бе сваляно от рафтовете след края на управлението на Фонса. Сърцето му обаче се стопляше не само от изящните рими на Бехар, а и от лукса на предостатъчно свещи, което правеше четенето късно нощем удоволствие, вместо да уморява очите и ума му. Доволството му се помрачаваше само от известно чувство на вина — разходите за свещи от качествен восък в счетоводните тефтери на Изелиното домакинство се трупаха бавно, но сигурно, и не след дълго щяха да придобият учудващо големи размери. С гръмовния ритъм на Бехар, ехтящ в главата му, той наплюнчи пръст и отгърна нова страница.
Строфите на Бехар не бяха единственото гръмливо и ехтящо нещо наоколо. Той погледна нагоре — през тавана се чуваше бърза поредица от тропане, стържене, плюс приглушените звуци на смях и високи гласове. Е, лягането в разумно време беше грижа на Нан ди Врит, а не негова, слава на боговете. Той пак сведе очи към изпъстрените със символизъм религиозни видения на поета и престана да обръща внимание на думкането, докато прасето не изквича пронизително.
Дори и великият Бехар не можеше да се състезава с такава мистерия. Устните му се разтеглиха в широка усмивка, той остави томчето върху покривката на леглото, завърза туниката си, нахлузи обувките и взе свещта с лампеното шише, за да си осветява пътя по задните стълби.
Дондо ди Жиронал слизаше надолу. Беше облечен по обичайния си за двора начин — синя брокатена туника и плътни ленени панталони, само че белият му плащ висеше преметнат през ръката, заедно с меча в ножницата му и колана. Лицето му беше зачервено и ядосано. Казарил отвори уста да поздрави учтиво, но думите му замряха неизречени при убийствения поглед на Дондо, който изхвърча покрай него, без да каже и дума.
Казарил излезе в коридора в края на стълбите и завари всичките аплици по стените запалени, плюс необяснимо струпване на хора. Не само Бетриз, Изел и Нан ди Врит, но също лорд ди Ринал, един от неговите приятели и още една дама плюс сер ди Санда, всичките се заливаха от смях. Отдръпнаха се бързо към стените, когато Теидез и един паж се стрелнаха през коридора, погнали едно изтъркано до блясък и закичено с панделки прасенце, повлякло след себе си някакъв шал. Пажът улови прасето току в краката на Казарил и Теидез изкрещя победоносно.
— В торбата, в торбата! — извика ди Санда.
Двамата с лейди Бетриз се притекоха на помощ, докато Теидез и пажът с общи усилия се опитваха да напъхат квичащото създание в голяма брезентова торба, където то очевидно не желаеше да отиде. Бетриз се наведе да почеше борещото се животно зад развените уши.
— Приемете благодарностите ми, лейди Праска! Изиграхте ролята си превъзходно. Но сега е време да се върнете у дома.
Пажът метна тежката торба на рамо, махна на скупчилата се компания и тръгна ухилен към стълбите.