За облекчение на Казарил, грухтенето по коридорите на замъка заглъхна след има-няма две седмици, заместено от по-пресни клюки, номера и шеги. Казарил започна да таи надеждата, че лорд Дондо ще преглътне публично даденото му лекарство, без да плюе. Може би по-големият му брат, чиито хоризонти се простираха отвъд малкото общество на замъка Зангре, се беше погрижил да осуети евентуалните несъразмерни реакции на Дондо. От външния свят пристигаха достатъчно новини, които да погълнат вниманието на всеки зрял мъж — изостряне на гражданската война в Южна Ибра, зачестили разбойнически нападения из провинциите, на всичкото отгоре лошото време беше затворило преждевременно високопланинските проходи.
В светлината на тази последна новина Казарил се замисли какво ще е необходимо за транспортирането на малкото им домакинство, ако дворът реши да напусне Зангре по-рано за зимата, преди Деня на Бащата. Седеше в кабинета си и пресмяташе коне и мулета, когато един от пажовете на Орико се появи на вратата.
— Милорд ди Казарил, царинът нареди да се явите при него в кулата на Иас.
Казарил вдигна вежди, остави перото и последва момчето. Чудеше се за какво ли е притрябвал на Орико. Внезапните прищевки на царина можеха да бъдат доста ексцентрични. На два пъти беше настоял Казарил да го придружи в менажерията, без там да поиска от него друго, освен неща, които спокойно можеше да свърши някой коняр или паж, като да държи веригите на животните или да донесе четки или храна. Е, не беше точно така всъщност — беше го питал разни неща и за сестра си Изел, макар въпросите му да бяха някак непоследователни и разхвърляни. Казарил се възползва от възможността да му каже за ужаса на Изел, че може да я разменят при сделка с Архипелага или да я дадат на някой друг рокнарийски княз, като се надяваше царинът да си е отворил ушите повече, отколкото личеше по сънливото му поведение.
Пажът го заведе в дългата стая на втория етаж на кулата на Иас, където ди Жиронал провеждаше заседанията на канцлерството, когато дворът пребиваваше в Зангре. Стените й бяха обточени с рафтове, наблъскани с книги, пергаменти и папки, а на една дълга лавица бяха наредени дисаги с ключалки с печати, използвани от царските куриери. Двамата облечени в ливреи гвардейци, които стояха мирно при вратата, влязоха заедно с тях и застанаха на пост от вътрешната й страна. Казарил усещаше как го следят с поглед.
Царин Орико седеше заедно с канцлера зад голяма маса, отрупана с документи. Изглеждаше уморен. Ди Жиронал излъчваше строгост и едва удържана енергия. Този път бе облечен в обикновени царедворски дрехи, само канцлерската верига беше все така на врата му. Един царедворец — сер ди Марок, главен оръжейник и гардеробиер на царина — стоеше в единия край на масата. В другия й край стоеше един от пажовете на Орико — изглеждаше дълбоко притеснен.
Придружителят на Казарил обяви:
— Кастилар ди Казарил, господарю. — А после, след като хвърли поглед към колегата си в края на масата, се оттегли към стената с явното намерение да стане невидим.
Казарил се поклони.
— Господарю. Милорд канцлер.
Ди Жиронал поглади прошарената си брада, погледна към Орико, който сви рамене, и каза тихо:
— Кастиларю, Негово величество би искал да съблечете туниката си и да се обърнете, моля.
Студена тревога стегна гърлото на Казарил. Той затвори онемелите си устни, кимна отсечено и разхлаби преплетените връзки на туниката си. Измъкна я през главата, сгъна я прилежно и я преметна през ръката си. Впери поглед някъде над главите на присъстващите, завъртя се кръгом и застана неподвижно. Чу двама мъже да ахват приглушено зад гърба му и нечий млад глас да прошепва:
— Точно за това ви говорех. Видях го с очите си.
О. Този паж значи. Да.
Някой се изкашля. Казарил изчака кръвта да се отдръпне от сгорещените му бузи, после се обърна с лице към масата и каза спокойно:
— Това ли беше всичко, господарю?
Орико се размърда неспокойно и каза:
— Кастиларю, говори се… обвиняват те… изказани бяха обвинения, че… че си бил осъден за изнасилване в Ибра и публично бичуван.
— Това е лъжа, господарю. Кой го казва? — Погледна към сер ди Марок, чието лице беше поизгубило цвета си при гледката на гърба му. Постът му не беше на пряко подчинение на някой от братята Жиронал, а и доколкото Казарил знаеше, ди Марок не беше сред верните подлоги на Дондо… възможно ли беше да са го подкупили? Или му бяха натрапили ролята на честния глупак?
Нечий звънлив глас долетя откъм коридора:
— Ще се видя с брат си, и то веднага! Мое право е!