Стражите на Орико тръгнаха решително напред, после побързаха да се отдръпнат, когато царевна Изел, следвана от пребледнялата лейди Бетриз и сер ди Санда, нахлу в стаята.
Изел обхвана с поглед живата картина пред себе си, вирна брадичка и извика:
— Какво става, Орико? Ди Санда казва, че си арестувал секретаря ми! Без дори да ме предупредиш!
Ако се съдеше по киселата физиономия на канцлер ди Жиронал, това нахлуване не беше присъствало в плановете му. Орико размаха дебелите си ръце.
— Не, не, не е арестуван. Никой никого не е арестувал. Събрали сме се да разследваме едно обвинение.
— Какво обвинение?
— Много сериозно обвинение, царевна, което не е подходящо за вашите уши — каза ди Жиронал. — По-добре си вървете.
Пренебрегвайки го демонстративно, Изел си издърпа един стол, тръшна се на него и скръсти ръце.
— Щом сериозното ви обвинение е отправено срещу най-доверения член на моето домакинство, то със сигурност е подходящо за ушите ми. Казарил, за какво става дума?
Казарил й се поклони леко.
— Очевидно се касае за клевета, разпространена от хора, засега неизвестни ми, че белезите по гърба ми са резултат от наказание за углавно престъпление.
— Миналата есен — вметна притеснено ди Марок. — В Ибра.
Очите на Бетриз внезапно се ококориха и тя затаи дъх, което означаваше, че, следвайки Изел по петите, също е видяла белезите. Ди Санда също присви устни и примижа.
— Може ли да си облека туниката, господарю? — с безизразен глас се обади Казарил.
— Да, да. — Орико махна утвърдително с ръка.
— Естеството на престъплението, царевна, е такова — гладко вметна ди Жиронал, — че хвърля много сериозни съмнения върху пригодността на този мъж да служи във вашето, а всъщност в чието и да било домакинство.
— Какво, за изнасилване ли говорите? — презрително рече Изел. — Казарил? По-нелепа лъжа не бях чувала.
— И все пак — каза ди Жиронал, — белезите от бичуване са на гърба му.
— Подарък — процеди Казарил през зъби — от рокнарийския главен надзирател в замяна на едно необмислено предизвикателство. Миналата есен, близо до ибрийското крайбрежие, това поне е вярно.
— Възможно и все пак… странно — разсъдливо рече ди Жиронал. — За жестокостите на галерите се носят легенди, но един опитен надзирател едва ли би повредил роб до степен да го направи неизползваем.
Казарил се усмихна с половин уста.
— Предизвиках го.
— И как по-точно, Казарил? — попита Орико, като се облегна назад и стисна двойната си брадичка.
— Увих веригата, с която бях окован към греблото, около врата му и направих всичко по силите си да го удуша с нея. Почти успях, между другото. Но ме спряха само секунда по-рано от необходимото.
— Богове мили! — възкликна царинът. — Да се самоубиеш ли си се опитвал?
— Аз… не съм съвсем сигурен. Мислех, че съм преминал отвъд гнева, но… от известно време имах нов другар по пейка, едно ибрийско момче, петнайсетинагодишно. Твърдеше, че са го отвлекли, и аз му вярвах. Личеше си, че е от добро семейство, говореше изискано, не беше свикнало на грубости — изгоря жестоко от слънцето, ръцете му кървяха от греблото. Беше уплашено и засрамено, но държеше главата си вдигната гордо… казваше се Дани, но така и не ми каза фамилията си. Надзирателят се опита да се възползва от него по начин, забранен на рокнарийците, и Дани го удари. Преди да успея да го спра. Беше изключително глупава постъпка, но момчето не го осъзнаваше… помислих си — е, тогава не мислех съвсем ясно, но реших, че ако и аз го ударя, може би ще отклоня гнева на надзирателя от детето.
— Като го поемете вие вместо него? — учудено попита Бетриз.
Казарил сви рамене. Беше забил коляно в слабините на надзирателя, преди да увие веригата около врата му, така че да му избие любовните помисли от главата поне за седмица, но седмицата бързо щеше да свърши и после какво?
— Постъпката ми беше безсмислена. Щеше да е безсмислена, ако нямахме късмета една ибрийска флотилия да се озове близо до галерата на следващата сутрин и да спаси всички ни.
Ди Санда рече насърчително:
— Значи имате свидетели. И не един, ако съдя по разказа ви. Момчето, другите роби на галерата, ибрийските моряци… какво стана с момчето след това?
— Не знам. Разболях се и дяконите от храмовата болница на Майчиното милосърдие в Загосур ме прибраха за известно време, и всички се бяха пръснали, когато, хм, когато ме изписаха.
— Много героична история — каза ди Жиронал с безстрастен тон, добре преценен да напомни на слушателите, че това е Казариловата версия. Смръщи замислено чело и огледа присъстващите, като погледът му се задържа малко по-дълго върху ди Санда и вбесената Изел. — Все пак… предполагам, бихте могли да помолите царевната за едномесечен отпуск, така че да идете в Ибра и да издирите някои от тези, ъъъ, удобно пръснали се свидетели. Ако успеете.