Казарил стисна зъби. „Мълчи си, ди Санда!“
— Рокнарийците казаха, че е загинал — лаконично отговори канцлерът. — Когато разбрах, че още е жив, реших, че са го направили, за да му отмъстят. Макар че ако търговецът на коприна е казал истината, може да са го направили и от страх да не се изложат. Сигурно им е избягал и се е мотал из Ибра известно време, преди да, хм, преди да го арестуват. — Изгледа Казарил, после отклони поглед встрани.
„Ти знаеш, че лъжеш. И аз знам, че лъжеш“. Но ди Жиронал, дори и сега, не знаеше със сигурност дали Казарил знае, че той лъже. Не беше кой знае какво предимство. А и моментът не беше подходящ за контраудар. Тази клевета вече го бе поставила в неизгодно положение, каквото и да покажеше разследването на Орико.
— Е, лично аз не разбирам как е възможно изчезването му да бъде оставено без разследване — каза ди Санда, вперил присвити очи в ди Жиронал. — Та той е бил комендантът на крепостта.
Изел вметна замислено:
— Щом сте решили, че става въпрос за отмъщение, трябва да сте стигнали и до логичното заключение, че е причинил големи загуби на рокнарийците на бойното поле, за да се отнесат така жестоко към него впоследствие.
Ди Жиронал изкриви лице в гримаса. Явно не му харесваше накъде води този ред на мисли. Облегна се назад и махна с ръка, сякаш да върне разговора в първоначалното му русло.
— Изглежда, стигнахме до задънена улица. Думата на един човек срещу думата на друг и нищо, което да наклони везните. Господарю, настоятелно ви съветвам да проявите предпазливост. Нека милорд ди Казарил да поеме някой по-незначителен пост или да бъде върнат при провинкарата на Баошия.
Изел едва не се задави.
— И да остави клеветата без последствия? Не! Няма да търпя това.
Орико потърка чело, сякаш го болеше главата, и хвърли последователно поглед към хладния си главен съветник и разгневената си природена сестра. Изпъшка нещастно.
— О, богове, как мразя такива работи… — Изражението му се промени и той поизправи гръб. — А! Ама разбира се. Има едно решение… точно точното решение, ха-ха… — Махна на пажа, който беше довел Казарил, и прошушна нещо в ухото му. Ди Жиронал го наблюдаваше намръщено, но явно и той не чу прошепнатите думи. Пажът забързано излезе.
— Какво е решението ви, господарю? — с известна тревога го запита той.
— Не е мое решението. На боговете е. Ще оставим на тях да решат кой е невинен и кой лъже.
— Намислили сте да разрешите спора чрез двубой, така ли? — с искрен ужас попита ди Жиронал.
Казарил споделяше ужаса му — а същото важеше и за сер ди Марок, ако се съдеше по внезапно пребледнялото му лице.
Орико примигна.
— Е, това хрумване също не е лошо. — Огледа ди Марок и Казарил. — Изглеждат ми равностойни. Ди Марок е по-млад, разбира се, и се проявява нелошо на тренировъчния ринг, но опитът също е от значение.
Лейди Бетриз изгледа ди Марок и смръщи чело в пристъп на внезапна тревога. Същото направи и Казарил, но по друга причина, или така поне предположи. Ди Марок наистина беше добър фехтовач, но на бойното поле не би оцелял повече от пет минути. Ди Жиронал го погледна в очите за пръв път, откакто Казарил се беше явил по заповед на царина, и за ветерана от Готоргет беше ясно, че канцлерът е стигнал до същия извод като него. Стомахът му се сви при мисълта, че ще се наложи да убие младия мъж, дори той да беше лъжец и оръдие в чужди ръце.
— Не знам дали ибриецът е излъгал, или не — разтревожено вмъкна ди Марок. — Знам само каквото чух.
— Да, да. — Орико махна с ръка, отхвърляйки възражението. — Мисля, че моят план ще свърши по-добра работа. — Подсмръкна, отри нос в ръкава си и зачака. Възцари се продължително и неловко мълчание.
Наруши го връщането на пажа, който обяви:
— Умегат, господарю.
Спретнатият рокнарийски коняр влезе в стаята и огледа с известна изненада събралите се вътре хора, после пристъпи право към господаря си и се поклони.
— С какво мога да ви услужа, милорд?
— Умегат — каза Орико. — Искам да излезеш, да хванеш първия свещен гарван, който видиш, и да го донесеш тук. Ти — обърна се той към пажа — ще идеш с него като свидетел. Побързайте! — Орико плесна с ръце от нетърпение.
Без да даде израз на някаква изненада или да губи време със задаване на въпроси, Умегат се поклони и излезе. Казарил хвана ди Марок да поглежда жално към ди Жиронал в смисъл „А сега какво?“. Ди Жиронал стисна зъби и не му обърна внимание.
— Така — потри ръце Орико, — как да го направим? Сетих се — Казарил, ти застани в единия край на стаята. Ди Марок, иди да застанеш в другия.
Ди Жиронал плъзна поглед из стаята, сякаш пресмяташе нещо, без да е сигурен какво. Кимна лекичко на ди Марок към ъгъла близо до отворения прозорец. Казарил нямаше друг изход, освен да застане в по-тъмния ъгъл без прозорци.