— Да, милорд.
— Колко необичайна?
— Много необичайна.
— Можеш ли да ми кажеш повече?
— Моля ви да не ме питате за повече, милорд.
— Защо не?
— Защото не бих искал да ви лъжа.
— Защо не? — „Всички други ме лъжат“.
Умегат си пое дъх и се усмихна криво, вперил поглед в Казарил.
— Защото, милорд, птицата избра мен.
Усмивката, с която му отвърна Казарил, излезе малко напрегната. Той се поклони леко на Умегат и си тръгна.
11.
След три дни тъкмо излизаше за закуска, когато откъм стълбите връхлетя един задъхан паж и го сграбчи за ръкава.
— Милорд ди Казарил! Кастеланът ви моли да отидете при него веднага, в двора!
— Защо? Какво е станало? — Подчинявайки се на тревогата в гласа на момчето, Казарил забърза до него.
— Сер ди Санда, милорд. Нападнали са го разбойници, ограбили са го и са го намушкали.
— Тежко ли е ранен? Къде са го сложили?
— Не е ранен, милорд. Убили са го!
„О, богове, не!“ Казарил се втурна по стълбите, като остави пажа да го догонва. Изскочи през вратата, водеща към предния двор на Зангре, тъкмо когато един мъж с туника на кардегоската стража и друг, облечен като фермер, смъкваха нечие неподвижно тяло от гърба на едно муле да го положат на калдъръма. Кастеланът на Зангре коленичи намръщен до тялото. Двамина от гвардейците на царина наблюдаваха сцената от няколко крачки, сякаш раните от нож можеха да се окажат заразни.
— Какво е станало? — попита Казарил.
Селянинът свали вълнената си шапка.
— Намерих го на брега на реката таз сутрин, сър, като заведох добичетата на водопой. Там реката завива и често намирам разни неща, заседнали в плитчината. Миналата седмица имаше колело от каруца. Винаги проверявам. Рядко намирам трупове де, слава на Майката милостива. Последният беше на оназ бедничка дама, дето се удави сама, преди две години… — Двамата със стражаря си кимнаха, припомнили си случая. — Този не ми прилича да се е удавил.
Панталоните на ди Санда още бяха подгизнали, но от косата му вече не се стичаше вода. Туниката му явно бе свалена от хората, които го бяха намерили — висеше преметната през гърба на мулето. Раните му бяха измити от речната вода — тъмни, сбръчкани процепи по бледата кожа на гърба, корема и врата. Казарил преброи повече от десет, всичките дълбоки.
Кастеланът — беше клекнал до трупа — посочи парче оръфана корда, завързана за колана на ди Санда.
— Отрязали са кесията. Явно са бързали.
— Не е било обикновен обир обаче — каза Казарил. — Един-два от тези удари щяха да го повалят и да сложат край на съпротивата му. Не е било нужно да… искали са да са сигурни, че е умрял. — „Те или той?“ Нямаше как да се разбере със сигурност, но ди Санда не би се дал лесно. По-вероятно бе да са били повече от един. — Предполагам, че са взели меча му. — Дали му бе останало време да го изтегли? Или първият удар го бе изненадал, нанесен от човек, който е вървял до него и комуто ди Санда е имал доверие?
— Или са го взели, или водата го е отнесла — каза фермерът. — Е, нямаше да доплава при мен толкова скоро, ако мечът го е теглел към дъното.
— Носел ли е някакви пръстени или бижута? — попита стражарят.
Кастеланът кимна.
— Няколко. И една златна обица. — Каквито и бижута да беше носил, сега ги нямаше.
— Ще ми трябва описание на всичките, милорд — каза стражарят и кастеланът кимна с разбиране.
— Знаете къде са го намерили — обърна се Казарил към стражаря. — А знаете ли къде е бил нападнат?
Човекът поклати глава.
— Трудно е да се каже. Някъде в Долни край може би. — Долният край на Кардегос, както социално, така и топографски, се гушеше от двете страни на стената, която се издигаше между двете реки. — Има само пет-шест места, където някой може да прехвърли труп през градските стени и да е сигурен, че реката ще го отнесе. Някои са по-усамотени. Кога е бил видян тук за последно?
— Аз го видях на вечеря — каза Казарил. — Не спомена, че ще слиза в града. — В самата крепост имаше само едно-две места, откъдето да хвърлиш труп в реката… — Има ли счупени кости?
— Аз поне не открих, сър — каза стражарят. И наистина, по бледия труп нямаше големи кръвонасядания.
Когато ги попитаха, гвардейците от замъка си припомниха, че ди Санда е напуснал Зангре, сам и пешком, около полунощ. Казарил се отказа от оформящото се намерение да огледа всяка стъпка от предългите коридори и многобройните ниши в замъка за петна от прясна кръв. По-късно следобед хората от градската стража откриха трима души, които твърдяха, че са видели секретаря на царевича да пие в една таверна в Долни край и да си тръгва сам. Единият се кълнеше, че залитал, толкова бил пиян. Колкото до този очевидец, Казарил би се радвал да му го оставят за известно време в някоя от каменните, поглъщащи писъците килии на Зангре в старите, почти древни тунели, спускащи се към реките. Току-виж изстискал от него, някоя по-достоверна версия на истината. Казарил никога не беше виждал ди Санда пиян, никога.